Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Уест отиде в пилотската кабина и надникна през прозореца.

Дълга колона тежкотоварни коли се източваше от Басра на север, към Харита.

Гигантски конвой. От американски военни транспортни машини.

Транспортьори за личния състав, пътностроителни машини на инженерните войски, хъмвита, джипове, мотоциклети и в допълнение — десетина бойни танкове „Ейбрамс“ и няколко хеликоптера „Блек Хоук“, които сновяха в небето.

Като цяло войсковото поделение наброяваше не по-малко от 5000 души.

— Как е възможно това? — попита Заид: беше дошъл заедно с Мечо Пух.

— Наистина… как така са отново по следите ни? — не издържа и Мечо Пух.

Уест гледаше конвоя и се опитваше да скрие мислите си: „Кой ни издаде?“.

— По дяволите! — възкликна Скай Монстър, явно чул нещо в слушалките. — Янкитата току-що повикаха изтребители от базата в Насирия. F-15 естествено. Няма да е зле да намерим това място колкото е възможно по-бързо, Ловецо!

След няколко минути вече летяха над прашния град Харита, разположен на източния бряг на река Шат ал-Араб на петдесетина километра от Басра.

— Право на изток, Скай Монстър — нареди Уест.

Скай Монстър направи вираж над града и в същия момент Уест видя магистралата, идеща откъм север, където се намираше Курна…

… и по тази магистрала пълзеше втора колона американски коли.

Беше почти идентична с първата: тежки камиони, хъмвита и танкове — и още поне 5000 души.

Уест започна трескаво да обмисля вариантите.

— Джуда сигурно е имал хора в Курна, да търсят водопади — каза накрая. — Но Курна не е на мястото на тогавашното сливане на реките. Търсил е прекалено на север.

— И изведнъж вече знае, че трябва да се пренесе по на юг — натърти Скай Монстър. — Какво ще кажеш за това щастливо за него „стечение на обстоятелствата“?

Уест само го потупа по рамото и каза:

— На изток и ниско, приятелю.

Но ситуацията беше повече от ясна: с предател в редиците си, те се намираха между два придвижващи се един към друг конвоя, превъзхождащи ги във всяко отношение, в това число огнева мощ.

Ако намереха Висящите градини — а това изобщо не бе сигурно — се налагаше да влязат и излязат направо светкавично.

Пред тях застрашително се издигаха назъбените върхове на Загрос — планината на границата между Ирак и Иран.

Безброй малки реки търсеха път из лабиринта от долини и стръмнини по склоновете и се спускаха към Шат ал-Араб. Водопадите бяха безчет и погледът попадаше на тях, накъдето и да се обърнеше: тънки като косъм, гледани отвисоко, други по-широки, някои раздвоени.

Имаше доста двукаскадни, а дори и няколко четирикаскадни, но поне доколкото Уест бе в състояние да различи от самолета, имаше само един трикаскаден в района точно на изток от Харита: абсолютно изумителна каскада с обща височина поне 90 метра — водите отскачаха от два широки скални перваза, преди да се съберат в коритото, което лъкатушеше надолу към великата Шат ал-Араб. Този водопад се намираше в полите на планината и гледаше към блатистата равнина на Южен Ирак.

— Това е — заключи Уест. — Не може да е друго. Скай Монстър, свали ни тук, където можеш. Нататък ще продължим с кола. Ти ще отлетиш с „Халикарнас“ на ето тези координати и ще чакаш да те повикам. — И подаде на пилота едно листче.

— Разбрано, Ловецо.

„Халикарнас“ кацна на равното напукано дъно на езеро, което сякаш не бе виждало вода през последното хилядолетие.

В мига, в който колелата му докоснаха земята, капакът на товарната рампа падна назад и по него изфуча ландроувър с четириколесно задвижване, подскочи няколко пъти и се понесе на изток, като оставяше след себе си пясъчен облак.

Без никакво бавене „Халикарнас“ се издигна и полетя към тайния хангар, където Джак Уест го бе намерил преди петнайсет години.

Ландроувърът спря пред тройния водопад. Ревът на падащата вода изпълваше въздуха.

— Аллах да се смили над нас — прошепна Мечо Пух, вдигнал глава към извисяващия се водопад. Деветдесет метра — колкото трийсететажна сграда.

— Натам! — надвика грохота Уест.

Тясна каменна пътека покрай скалата водеше зад най-долната каскада на водопада.

Уест бързо тръгна по нея. Останалите го последваха. Но когато се озоваха зад водната завеса, се натъкнаха на нещо, което не бяха очаквали.

Водата отскачаше на значително разстояние от скалата и стената зад нея бе относително суха…

… и в нея бяха изсечени пътеки — плетеница от страшно тесни пътеки, които се пресичаха хаотично. Бяха пет-шест и се извиваха и кръстосваха в толкова много точки, че броят на възможните маршрути бе огромен.