Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

В края на краищата, както изтъкна Алаа Ашмауи, експерт от Университета в Южна Флорида по Седемте чудеса на света, вавилонците са били съвестни хроникьори, но в запазените древни хроники не се среща дори едно упоменаване на Висящите градини.

И дори хроникьорите на многократните посещения на Александър Велики във Вавилон не споменават за никакви Градини.

Тази пълна липса на доказателства не е спряла писателите през вековете да си измислят най-фантастични описания на Градините. Но има няколко факта, които се приемат от всички:

1. Градините са построени от най-великия месопотамски цар Навуходоносор някъде около 570 година преди новата ера, за да достави удоволствие на новата си страдаща от носталгия съпруга, която била пристигнала от Мидия и била свикнала на повече зеленина.

2. Били построени в източната част на река Ефрат.

3. Най-голямото украшение на Градините било светилище на името на рядката персийска бяла пустинна роза, която не се е запазила до наши дни.

От там нататък различията между описанията са големи.

Някои историци твърдят, че Градините се намирали на върха на златен зикурат и лозите и зеленината буквално преливали по нивата на сградата. Имало поне десет водопада и водите им скачали надолу през ръбовете.

Според други Градините висели от ръба на много висока скала, така че името им трябвало да се разбира буквално.

Един самотен в убежденията си учен смята, че Градините висели от нещо подобно на гигантски сталактит в огромна пещера.

По отношение на Градините обаче може да се подходи и другояче.

На гръцки Градините се описват като „кремастос“ — дума, която се превежда като „висящ“, оттук и терминът „Висящи градини“ и цялата идея, че става дума за намиращ се във въздуха рай.

Но „кремастос“ може да се преведе и по друг начин — „надвиснал“.

Което поражда въпроса дали древногръцките поети не са описвали най-банален каменен зикурат, чиято декоративна зеленина, оставена неподрязана и неподдържана, е излязла извън пределите на нивото си и е надвиснала през ръбовете? Възможно ли е мистериозното „Чудо“ да се окаже нещо най-обикновено?

19 март 2006, 03:00

1 ден преди настъпването на Тартар

„Халикарнас“ се носеше в нощното небе.

Големият черен нерегистриран 747 се зададе откъм Африка по курс, който щеше да го отведе през Саудитска Арабия към една от най-трудните за живот, най-дивите и най-беззаконните страни на света.

Ирак.

По пътя си направи една важна спирка в отдалечено ъгълче на Саудитска Арабия.

Сред няколко голи скалисти хълма имаше скрити издълбани от човешки ръце пещери, изоставени отдавна — входовете им се „криеха“ зад изгнили от времето и разкъсани от вятъра парцали. Наблизо бе разположен и отдавна излязъл от употреба, изметен от пясъка и времето стрелкови полигон, по който се виждаха разхвърляни алуминиеви сандъци.

Бивш лагер на терористи.

Някога дом на Мустафа Заид… и място, където почиваха необезпокоявани всичките му записки за Седемте чудеса на древния свят.

Охраняван от Уест, Стреч и Мечо Пух, окованият в пластмасови белезници Заид се вмъкна в една от пещерите, където зад фалшива стена беше скрил голям сандък, пълен със свитъци, плочки, тухли от пясъчник, златни и бронзови орнаменти и десетки бележници.

В сандъка имаше и красива кутия от черен нефрит, голяма колкото кутия за обувки. Преди да предаде сандъка в ръцете на чакащите го извън пещерата, Заид незабелязано от тях я взе, отвори я и няколко секунди гледа финия оранжев пясък в нея. Повърхността му бе гладка, недокосвана от години. Пясъкът бе толкова ситен, че сякаш излъчваше светлина.

Затвори кутията с щракване, сложи я в сандъка и го избута навън.

А след това, миг преди да излезе през тясната дупка, активира малко електронно устройство за оповестяване на позицията си.

След това се появи иззад фалшивата стена, показа сандъка на Уест и въздъхна:

— Трудът на моя живот. Ще ни помогне.

— Дано — късо каза Уест.

Вдигнаха сандъка и го понесоха към „Халикарнас“.

След малко отново бяха във въздуха.

Малобройният вече екип на Уест се залови със задачата да намери местоположението на Висящите градини.

Докато Уест, Мечо Пух и Лили анализираха съвсем наскоро преведения от Лили сегмент от Текста на Калимах, Заид — бяха му свалили белезниците — ровеше на колене в прашния стар сандък.