Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

На двайсетина метра пред тях подводният проход се издигаше в тесен канализационен тунел.

Всички се изправиха, газеха до колене в смърдящата вода.

— Готическа картина — безизразно изказа общото впечатление Стреч.

— Християнски катакомби от седемнайсети век — обясни Мечо Пух. — Минават под целия Париж. Общата им дължина надвишава двеста и седемдесет километра. Този клон от тунелите стига до булевард „Дидро“. По тях ще минем под Министерството на икономиката и ще излезем на Лионската гара.

Уест си погледна часовника.

12:35.

— Хайде — подкани ги той. — Влакът няма да ни чака.

Трите останали армейски панхарда спряха до моста „Шарл дьо Гол“ и от тях се изсипаха десантници. Червеният двуетажен автобус бавно потъваше.

Двата хеликоптера патрулираха над мястото на катастрофата и търсеха оцелели.

Любопитни парижани се трупаха на моста да гледат.

Допълнителни отряди на командосите бяха изпратени в комплекса на Министерството и в гара „Аустерлиц“ — друга голяма гара, също до моста „Шарл дьо Гол“, но на южната страна на Сена.

Всички незаминали влакове бяха спрени. Като допълнителна предпазна мярка бяха спрени и влаковете, тръгващи от Лионската гара — доста по на север, но дори тази малко вероятна възможност не бе пренебрегната.

В действителност последният напуснал този ден Лионската гара влак се оказа експресът в 12:44 от Париж за Женева, с първа спирка в Дижон.

След час, преоблечени в сухи дрехи, Уест и хората му слязоха от влака в Дижон, усмихнати и изпълнени със законно чувство на удовлетворение.

Качиха се на чартърен полет за Испания, където щяха да се срещнат с „Халикарнас“ и да продължат към Кения.

Усмивките им казваха всичко.

След два провалени опита — или дори три, ако се броеше и частта от Мавзолея — най-сетне разполагаха с част от Пирамидиона.

Вече бяха в положение да преговарят.

И наистина бяха пълноправни участници в играта.

18 март 2006, 12:45

2 дни преди настъпването на Тартар

По същото това време, на 2000 километра от тях, в Рим, един дългобрад мъж в черните одежди на католически свещеник пресече широкия площад пред базиликата „Свети Петър“ — величествената катедрала, проектирана от Микеланджело, най-свещеното място на богослужение в Римокатолическата църква.

С дългата си сива брада и прегърбена походка Макс Епер правеше впечатление на човек, чието място е именно тук: стар сбръчкан свещенослужител, може би дори от източноправославната вяра, дошъл във Ватикана.

Съпровождаха го Зоуи и Фъзи. Докато пресичаха заедно с тълпите туристи площад „Свети Петър“, Зоуи не можеше да откъсне очи от гигантския каменен обелиск, гордо издигащ се в центъра на площада.

— Култът на Амон Ра — късо каза Магьосника, докато минаваха покрай извисяващата се каменна игла.

Зоуи извърна глава и продължи да гледа този египетски паметник, така гордо издигащ се пред най-голямата католическа църква на света.

— Култът на Амон Ра…

И сви рамене.

Влязоха в базиликата.

Малко са сътворените от човешка ръка сгради, които могат да съперничат на базиликата „Свети Петър“ с размерите си. Тя е оформена като гигантско разпятие — точно така е оформен и центърът на Париж — а световноизвестният й купол се издига на замайващите 90 метра височина над блестящ мраморен под. Ярки слънчеви лъчи разсичат като божии посланици полумрака в църквата — проникват през невъзможно високи прозорци.

Микеланджеловата „Пиета“ се намира встрани от централния вход. В ниши по дължината на нефа се издигат величествени статуи на светци — св. Игнаций, св. Франциск Асизки — и гледат хората от горе надолу.

Всичко е създадено така, че да внушава благоговение.

Но най-зрелищната част от смайващата катедрала се намира в най-свещеното й място — пресечната точка на кръста.

Тук е олтарът на свети Петър, покрит от колосален навес, подпрян в четирите си ъгъла на четири колони и изработен от яко позлатено желязо. Върховете на четирите колони, дебели като стволове на вековно дърво, са увенчани с наклонени напред ангели, вдигнали тръби във възхвала на Всевишния.

Отдолу е олтарът.

— Изглежда толкова обикновен — каза Фъзи.

Беше прав. Олтарът на свети Петър е забележително обикновен — най-семпъл продълговат мраморен блок, поставен върху издигнат постамент. В момента, понеже не се използваше, бе застлан с проста покривка в бяло, златно и червено, върху която бяха сложени няколко свещи. Дебело въже, висящо в халките на месингови стълбове, преграждаше пътя на любопитните.