Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

— Да — каза Магьосника. — Като се има предвид значението му, изглежда удивително семпъл.

— Най-важното в момента е дали Заид ни е казал истината — обади се Зоуи.

Преди двата отряда да се разделят, Заид бе разкрил, че частта от храма на Артемида е зазидана в олтара на базиликата „Свети Петър“. Според него трапецът бил вложен с лицето надолу в невзрачния олтар по такъв начин, че основата му е изравнена с горната повърхност на олтара. За хората без въображение това би изглеждало като квадратна златна плоча в плоската повърхност — квадратна плоча с кристал в центъра.

За посветените това означаваше много повече, разбира се.

Магьосника огледа олтара.

— Предполагам, че само неколцина кардинали са имали правото да погледнат непокритата повърхност на олтара. А още по-малко са онези, които са наясно с истинското значение на златния трапец, взидан в нея. Това със сигурност са най-висшите, привилегированите посветени в истинската история на Църквата.

— И какво ще правим сега? — попита Зоуи. — Едва ли ще можем да извадим лост и да изкъртим трапеца от олтара пред погледите на всички тези хора.

— Трябва ми само да му хвърля един поглед — обясни Магьосника. — И да се опитам да запомня какво пише.

Бяха заобиколени от туристи, униформени представители на швейцарската гвардия и — в това Магьосника нямаше никакви съмнения — неизвестен брой цивилно облечени охранители, готови да сграбчат всеки натрапник, дръзнал да направи крачка към олтара.

Всеки — с изключение може би на немощен стар свещеник.

— Искам да привлечете вниманието към себе си — каза Магьосника. — Започвам.

И без да чака нито секунда, бързо пристъпи напред, отправи изпълнен с обожание поглед към навеса над олтара и се приближи до преградното въже, видимо прехласнат от удивление.

И преди някой да понечи да го спре, прекрачи въжето, тръгна нагоре по стъпалата към пиедестала…

… и застана до олтара и загали плоската повърхност на мраморния блок, сякаш той бе изтъкан от божествената същност.

Мигновено от тълпата тихо се материализираха няколко от цивилните охранители и без колебание тръгнаха към олтара.

Застанал зад блока в самото сърце на базиликата, Магьосника бързо дръпна покривката и погълна с поглед голата плоска повърхност.

Онова, което се разкри пред очите му, бе замайващо.

Повърхността на олтара бе изработена от фин бял мрамор — с изключение на центъра. Тук Магьосника видя изравнена с мраморната плоча квадратна секция от чисто злато.

Беше със страна малко под метър. Не можеше да се разбере дали е трапецовидна, понеже се виждаше само основата й. Но в самия център наистина имаше малък подобен на диамант кристал.

Частта от храма на Артемида.

Магьосника се взря в гравираното в повърхността на трапеца заклинание:

Очите му блеснаха като обектив на фотоапарат и той се втренчи в надписа: влагаше всичко от себе си в опита да запамети заклинанието за краткото време, с което…

— Извинете, отче, но не можете да се качвате тук… — Нечия твърда ръка го дръпна от олтара.

Двама швейцарски гвардейци го хванаха под мишниците и вежливо, но неумолимо го свалиха по няколкото стъпала.

В същото време друг служител на охраната отново застла олтара с покривката и скри златния трапец… макар да го направи с невъзмутимостта на човек, който просто възстановява реда на нещата, а не скрива голямата тайна, която се спотайваше тук.

— М-много съ-съ-жалявам — заекна Магьосника: преструваше се на сенилен и не оказваше никаква съпротива. — И-исках с-само да усетя силата на Бог в ц-ц-ц-ялата му с-с-слава…

Единият от двамата гвардейци — явно по-старшият — които го водеха надолу, го огледа внимателно, видя честните му очи, обърна внимание на рошавата му брада и захабеното му расо и погледът му омекна.

— Добре, старче. Хайде, тръгвай си. И следващия път не прескачай въжето.

— Бла-а-а-годаря т-т-ти, с-с-синко.

Охранителите придружиха Магьосника до изхода.

Докато вървяха, Магьосника едва се сдържаше да не издаде вълнението си. Беше запомнил заклинанието — а това бе същото като да притежава самата част. След малко той, Зоуи и Фъзи щяха да потеглят към международното летище „Леонардо да Винчи“ и да излетят за дома.

Все така затиснат между безкомпромисните охранители, Магьосника успя да сдържи усмивката, която бе на път да разцъфне на лицето му.

В същия този момент в една полутъмна стая някъде във Ватикана един човек наблюдаваше лицето на Магьосника на екрана на малък монитор.