Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

— Стреч! Горе гъмжи от войска! Виждаш ли онази изходна рампа? Мини под нея!

Право пред тях се задаваше поредният надлез с изходна рампа, започваща от тяхното платно и постепенно завиваща под наклон, за да се слее с платното на надлеза. Ниска бетонна ограда разделяше рампата от пътното платно, по което се движеха и което продължаваше напред под надлеза като през тунел.

— Какво? — извика Стреч назад.

— Действай! — изкрещя Уест. — Всички да се хванат за нещо! Дръжте се здраво!

Навлязоха в изходната рампа, без да намаляват скоростта, рампата започна плавно да се изкачва…

… и в същия момент Стреч изви рязко наляво, автобусът поднесе, удари се в бетонния парапет и…

… се преобърна!

Претърколи се през ниския парапет, използвайки основата му като опорна точка. Но скоростта му бе прекалено висока, за да спре веднага. Напротив, той продължи да се търкаля странично, излетя от изходната рампа, падна върху покрива си…

… и смаза до един осемте френски десантници на горната платформа!

Но и това не бе краят.

Понеже падането бе от значителна височина, страничната инерция не можеше да бъде убита толкова бързо.

Така че автобусът продължи да се претъркаля, отново стъпи на колела, започна второ преобръщане и се удари в другата стена на бетонното корито, по дъното на което се спускаше пътят. Това по невероятен начин го задържа на колела, така че автобусът продължи да се движи пак напред и се гмурна в тунела, след като току-що се бе претърколил на 360 градуса!

Всички в автобуса бяха замаяни от превъртането, което ги бе разхвърляло из салона.

По някакво чудо бяха оцелели до един.

Уест се надигна от пода и незабавно взе нещата в ръцете си.

Пое волана от Стреч, докато смачканият автобус изскачаше от тунела и навлизаше в квартал Арсенал. След като французите бяха видели с очите си докъде е готов да стигне Уест в решимостта си да предотврати превземането на автобуса му от въздуха, „Супер Пума“-та сега летеше над реката успоредно на автобуса.

Пред тях изникна модерната сграда от стомана и стъкло на Министерството на икономиката.

— Мостът пред нас е „Аустерлиц“ — каза Мечо Пух, наведен над рамото на Уест. — Следващият е „Шарл дьо Гол“.

— Ясно — отговори Уест. — Всички да приготвят малките кислородни бутилки, да извадят маските и да стоят близко до вратите. Действай!

Мечо Пух предаде указанията му на Лили, Стреч и Дългоух и те се придвижиха до изходите на автобуса.

Машината подмина изхода към „Аустерлиц“ и се понесе към следващия мост — „Шарл дьо Гол“. Също като „Аустерлиц“, „Шарл дьо Гол“ започваше отдясно на тях и минаваше над реката. От другата му страна стъклените кули на Министерството на икономиката се забиваха в небето.

Крайбрежната улица започна да се изкачва, за да предложи възможност за завиване към моста по изходната рампа.

И на мястото, където всички коли забавят, за да се изкачат по рампата, Уест заби педала на газта в пода.

В резултат се включи в пътя за преминаване по „Шарл дьо Гол“ на феноменална скорост — и в този момент разнебитеният автобус изпълни последния номер в земния си път.

Блъсна ниската ограда за пешеходци в лявата страна на моста, излетя над Сена, пое към небето в зрелищна парабола, стигна най-високата си точка, предницата се наклони надолу и последва падане… по време на което Уест се измъкна от шофьорската седалка и заедно с останалите скочи през вратите на автобуса, преди той да се забие в реката.

Автобусът изхвърли мощен гейзер — а около него имаше четири по-малки: от скоковете на пътниците му.

За ужас на летящите в двата съпровождащи автобуса хеликоптера, никой не изплува.

Само че под водата ставаха някои невидими отгоре неща.

Всички бяха оцелели след съзнателно извършената катастрофа и сега се прегрупираха около Уест, сложили леководолазните си маски, захранвани с кислород от малките бутилки.

Заплуваха в мътните кафеникави води на реката към калдъръмения северен бряг на Сена в района под моста.

Тук, в средновековната стена, под повърхността на реката имаше ръждясала от векове врата.

Катинарът, който я държеше заключена, бе нов и наглед здрав, но за него се бе погрижил Мечо Пух — още сутринта. И сега катинарът си висеше на мястото и за невнимателния наблюдател дори изглеждаше непокътнат. Само че Мечо Пух го бе срязал, така че сега само леко го дръпна и отвори ръждясалата врата.

От другата й страна започваше зидан подземен коридор — чезнеше напред в мътната вода. Екипът се насочи в прохода, като последния — Дългоух — не пропусна да притвори вратата и с малко усилия щракна в халките чисто нов катинар, същия като предишния.