Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Тичаха по безкрайно дълъг коридор. Сърцата им биеха до пръсване.

Зад тях се разнесоха викове — викове на френски. Охраната на музея ги преследваше.

Уест бързо каза в радиомикрофона си:

— Мечо Пух? Там ли сте?

— Чакаме. Надявам се да използвате правилния прозорец!

— Ей сега ще се разбере.

Коридорът, избран от Уест, свършваше с десен завой под прав ъгъл. След това излизаше в много дълъг вестибюл, който на практика оформяше най-южното крило на Лувъра. Цялата лява стена на вестибюла бе скрита под подредени един до друг шедьоври. Няколко високи френски прозореца гледаха към Сена.

И точно в този миг във вестибюла се появи втора група охранители — и се втурна с викове към тях.

Уест запрати тежкия гаечен ключ към първия френски прозорец във вестибюла и разби стъклото. Парчетата се посипаха навсякъде.

Той надникна през прозореца…

… и видя Мечо Пух — на едно ниво с тях, буквално на сантиметри…

… стъпил върху откритата горна платформа на двуетажен автобус!

Между Лувъра и Сена има само едно нещо — тясното платно на дългата крайбрежна улица Ке де Тюйлери. Тя следва извивките на коритото на реката и е с променливо ниво: издига се, където има мостове, и се спуска, където има тунели.

Точно на тази улица редом с Пале дьо Лувр беше паркиран откраднатият от Мечо Пух двуетажен автобус — един от онези отворени отгоре яркочервени автобуси за туристи, които обикалят по улиците на Париж, Лондон и Ню Йорк.

— Е? Какво чакаш? — извика Мечо Пух. — Хайде!

— Идваме…

Уест му хвърли Лили, изтласка Дългоух с тежката раница и сам скочи от прозореца на първия етаж върху горната платформа на двуетажния автобус. И го направи в последния възможен момент, защото тичащите към тях пазачи решиха да открият огън.

В секундата, в която краката му стъпиха върху откритата платформа на автобуса, Стреч — той беше на мястото на шофьора — натисна педала на газта, автобусът полетя напред и втората част на преследването започна.

Червеният двуетажен автобус се вля със застрашително разлюляване в парижкия трафик със скорост, която никой никога не би помислил, че може да развие.

В далечината вече се разнасяше вой на полицейски сирени.

— Наляво и пак наляво! — извика надолу Уест. — Заобиколи Лувъра! Обратно към Обелиска!

Автобусът взе завоите на скорост, а Уест изтрополи по стълбите и застана зад Стреч.

— И какво да правя, като стигнем там? — попита Стреч.

Уест се взря напред… Обелискът вече изникваше над редицата дървета вляво от тях.

— Искам да се забиеш в скелето! — нареди той и пак хукна нагоре.

Със свистене на гумите двуетажният автобус излезе на площад „Конкорд“ и едва не се прекатури от скоростта.

Охранителите на скелето около Обелиска мигновено осъзнаха какво ще стане и се хвърлиха встрани от пътя му миг преди той да се забие в скелето и да помете значителна част от него.

Автобусът с клатене спря…

… и Джак Уест скочи от горната платформа направо на второто ниво на скелето с преметнато през рамо въже и с екипировка за катерене в ръка.

Изтича по дъските на платформата, качи се на по-горното и последно ниво и видя самия Обелиск.

Високата като камбанария каменна игла бе изцяло покрита с дълбоко гравирани в повърхността й йероглифи. И се извисяваше в небето.

Йероглифите бяха едро изписани в хоризонтални редове — приблизително по три на ред — и съдържаха символи с фараона, изображения на Озирис и животни: соколи, оси и на втория ред — бухали.

Като използваше за захващане и за стъпване дълбоко изсечените в камъка йероглифи, Уест се закатери нагоре с лекотата, с която дете се катери по дърво.

В слушалката му експлодира гласът на Стреч:

— Уест! Шест полицейски коли се приближават с максимална скорост по Шанз Елизе!

— На какво разстояние са?

— Минута и половина, дори по-малко…

— Дръж ме в течение. Макар да си мисля, че ще се наложи да се безпокоим за нещо по-сериозно от парижките полицаи.

Продължаваше да се катери по високата каменна игла, все по-високо. В един момент погледна надолу и видя колко малък изглежда големият червен автобус.

И тогава стигна до върха на повече от 20 метра над земята. Отразяващите се от Златния пирамидион слънчеви лъчи го заслепяваха.

Спомни си цитата от бележника на Хеслер: