Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

А в основата на временната конструкция шестима охранители пазеха единствения вход.

Голяма табела на френски и английски поднасяше извинения за неудобството — Обелискът бил покрит за „наложително почистване“.

— Чистят го , моля ви се — насмешливо каза Стреч. — Доста удобно за тях, нали? Е, вече знаем, че европейските ни съперници са наясно с тази следа.

— „Еретическото евангелие на Марко“ е добре известно на много хора. Копия от него могат да се намерят из целия свят — обясни Уест. — Дел Пиеро несъмнено притежава такова. Сигурно вече е проверил и измерил Обелиска, и понеже не може да го премести оттук, е взел мерки да го „запечати“ и да ни попречи да направим същото. Което означава — по дяволите! — че Дел Пиеро е на крачка от това да намери гробницата на Александър и да се сдобие с най-горната част… — Уест се загледа в скрития под скелето Обелиск, обмисляше, променяше плановете, адаптираше ги към новата ситуация. — Това променя нещата. Или по-скоро променя всичко. А следователно и плановете ни. Вече не можем да минем най-напред през Обелиска. Така че първо ще се занимаем с Лувъра по планирания начин. А на излизане ще хвърлим едно око на Обелиска.

— Шегуваш се — обади се Стреч. — Както се оформят нещата, вероятно ще спасяваме живота си с бягство. Половината френска жандармерия ще ни преследва по петите с настървение…

— Сблъсък с европейците при Обелиска в точно този момент, Стреч, ще привлече твърде много внимание — отговори Уест. — Надеждата ми бе да мога незабелязано да се изкатеря и да сляза. Сега разбираме, че това е невъзможно. Но след като направим онова, което смятам да направим в Лувъра, Париж ще се взриви от възмущение и това състояние на пълен хаос ще ни даде прикритието да минем през охраната на Обелиска. А колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че начинът ни на измъкване ще се окаже крайно удачен.

— Изобщо не съм убеден… — промърмори Стреч.

Обади се и Мечо Пух:

— В какво си убеден и в какво не си убеден е без никакво значение, израилтянино. Честно казано, постоянните ти съмнения започват да ми лазят по нервите. Прави каквото ти казва Ловеца. Ако не си разбрал, тук командва той.

Стреч вплете поглед с Мечо Пух и прехапа език.

— В такъв случай ще се подчиня.

— Много добре — каза Уест. — Планът за Лувъра остава без промяна. Дългоух, ти си с мен и Лили. Тримата влизаме. Пух и Стреч — докарайте средството за измъкване и бъдете на позиция, когато скочим.

— Разчитай на нас, Ловецо — отвърна Мечо Пух.

След двайсет минути Уест, Лили и Дългоух — невъоръжени — минаха през детекторите за метал на входа на Лувъра.

Прочутата стъклена пирамида се извисяваше над тях и къпеше просторния атриум на музея в ярка слънчева светлина.

— Това ми навява поредния спомен за Дан Браун — каза Дългоух и изви глава нагоре да огледа стъклената пирамида.

— Героите му не направиха в „Шифърът на Леонардо“ онова, което ще направим ние — изсумтя Уест.

Лили им даваше възможно най-благовидното прикритие, защото в очите на всички те бяха поредните възрастни, влезли тук, държейки за ръчичка малко дете.

В този момент клетъчният телефон на Уест иззвъня.

Беше Мечо Пух. Каза само:

— Готови сме.

— Десет минути — отговори Уест и прекъсна.

След осем минути Уест и Дългоух вече бяха облечени еднакво — с бели работни комбинезони на обслужващия персонал на Лувъра, взети „назаем“ от двама нещастни работници, които лежаха в безсъзнание в складово помещение някъде в музея.

Влязоха в крилото „Денон“ и се качиха по внушителното стълбище „Дару“. Стълбището се извиваше в плавни дъги, чезнеше и отново се появяваше високо над главите им, преди да стигне до гордо стоящата на широка площадка…

… крилата богиня на победата от Самотраки.

Тя бе, казано с две думи, просто изумителна.

Стоеше с изпъчени срещу вятъра гърди, величествените й крила бяха под ъгъл зад гърба й, влажната й туника бе прилепнала по тялото — гениално увековечена в мрамор.

Метър и осемдесет висока и поставена върху метър и половина висок пиедестал, статуята се извисяваше над сновящите под нея туристи.

Ако главата й бе запазена, Богинята на победата абсолютно сигурно щеше да притежава славата на Венера Милоска — друга „отседнала“ в музея богиня — защото както и да се погледнеше, майсторството на изработката й с лекота превъзхождаше това на Венера.

Управата на Лувъра, изглежда, осъзнаваше този факт, което едва ли можеше да се каже за широката публика: статуята на крилатата богиня на победата се намираше високо в сградата, гордо изложена на първи етаж, недалеч от „Мона Лиза“, а на Венера бе отредено място в теснотията на едно от претъпканите подземни нива.