Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Беше Франческо дел Пиеро.

— Знаех, че ще дойдеш, Макс — тихо каза Дел Пиеро на образа на екрана. — И точно заради това не махнах частта от олтара. Защото бях убеден, че тя ще те извади на бял свят.

Обърна се към началника на охраната на Ватикана, който стоеше зад него, и каза:

— Ще тръгнат към летището. Следвайте ги, но засега не ги задържайте. Контролирайте радиосъобщенията им. Старецът ще изпрати сигнал малко след като напусне „Свети Петър“, за да информира своите, че мисията му е успешна. Оставете го да го направи. Тогава вече го задръжте заедно със съучастниците му и го доведете при мен.

След няколко минути, докато се носеха в таксито на път за летището, Магьосника изпрати късо шифровано съобщение до Дорис в Кения. Съдържанието му беше:

„Мисията успешна. Идваме.“

Скоро таксито пристигна на аерогарата и зави в паркинга…

… и в този момент във въздуха се разнесе вой на сирени и от всички страни се появиха полицейски коли и обградиха таксито.

Магьосника, Зоуи и Фъзи бяха безпомощни — не можеха да направят нищо.

18 март 2006, 21:45

2 дни преди настъпването на Тартар

В подземната радиокабина във фермата в Кения Дорис Епер каза в микрофона:

— Страхотна новина, Ловецо. Магьосника е тръгнал насам. Прати ми съобщение. Мисията в Рим е успешна. Ще са тук утре сутринта. Е, с теб ще се видим след няколко часа.

С пружинираща походка тя изтича нагоре по стъпалата към кухнята. Изпитваше облекчение, че всички са добре и че мисиите им са завършили успешно. Искаше да приготви празнична вечеря — просто им се полагаше.

Влезе в кухнята и… установи, че там вече има някой.

— Това наистина са чудесни новини, госпожо Епер.

Дорис замръзна.

Пред нея, седнал невъзмутимо до кухненската маса, бе самият Маршал Джуда. А зад него стояха прави дванайсет облечени в камуфлажни униформи тежковъоръжени американски войници от специалните сили.

Джуда я гледаше изпод вежди. В гласа му звучеше недвусмислена заплаха:

— Седни, Дорис. Да ги почакаме да се приберат.

18 март 2006, 23:45

2 дни преди настъпването на Тартар

Уест и хората му се връщаха в Кения.

По пътя се отбиха в Испания, за да заредят с гориво, и точно тогава Лили направи поредното откритие, свързано с Текста на Калимах — изведнъж установи, че е в състояние да прочете следващия запис.

— И какво се казва в него? — попита Уест.

— Той е за Висящите градини на Семирамида — обясни тя. — Гласи следното:

Уест игриво разроши косата й:

— Чудесно се справяш, фъстък. Чудесно! Магьосника ще се побърка от щастие.

„Халикарнас“ кацна с гръмотевичен рев на турбореактивните си двигатели на пистата във Виктория Стейшън малко преди полунощ. Беше истинска африканска нощ — издута пълна луна осветяваше като прожектор тревистата равнина, хълмовете смълчано се подаваха от земята като зъби в обсипаното със звезди небе.

Къщата бе на километър от пистата. От прозорците й струеше оранжева светлина. Предупредителният сигнал — лампата над хвойната в предната градина — не бе включен.

Скай Монстър завъртя носа на самолета към хангара, изкопан в основата на хълма в края на пистата, бавно започна да рулира натам, а пътниците се заеха да събират багажа си.

Никой не можеше и да предположи, че в този момент ги следят двеста чифта очи.

С вой на турбините „Халикарнас“ закова пред портала на ярко осветения хангар.

Там, точно пред вратата, имаше подвижна стълба. А до стълбата, на десетина метра от тях, стояха посрещачите — в случая един човек: Дорис.

И пак никой в самолета не можеше да предположи, че тя го прави под заплахата от насочено към нея оръжие.

Самолетът спря до подвижната стълба на входа на хангара, но без да влиза в него — двигателят трябваше да се охлади няколко часа, преди да бъде затворен в помещението.

Щом шумът на турбините започна да заглъхва, Дългоух и Лили избутаха предната врата навън — нямаха търпение да видят Дорис и да й покажат частта от статуята на Зевс — и изтрополиха надолу по стъпалата. Дългоух бе нарамил раницата с частта.