Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

… се изправи през скелетоподобна фигура, която го връхлетя от тъмното с разперени ръце!

Уест бързо се извъртя, блъсна Заид в стената, притисна го и насочи лъча на фенерчето си в очите му.

На призрачната светлина на фенерчето Заид наистина беше страшен .

Брадата и косата на терориста бяха избръснати, но по черепа и бузите му беше набола груба четина. Беше измършавял — явно недохранен. А очите… очите… бяха потънали дълбоко в орбитите и подчертаваха цялостното впечатление за жив скелет. В тях гореше лудостта.

— Мустафа Заид?

— Д-да…

— Аз съм Уест. Джак Уест. Дойдох, за да ви предложа еднократна сделка. Ние ще ви изведем оттук, а вие ще ни помогнете да намерим Седемте чудеса на света и чрез тях — Златния пирамидион на Голямата пирамида. Какво ще кажете?

Каквато и вътрешна съпротива да бе изпитвал Заид до този момент, тя угасна в мига, в който чу споменаването на Чудесата. В дивия му поглед пробяга нещо, което Уест не пропусна да забележи: осъзнаване, разбиране и нескривана изгаряща амбиция.

— Ще дойда с теб — каза Заид.

— Тогава да тръгваме…

— Почакай! — извика Заид. — Сложиха ми във врата чип… локатор! Трябва да го извадиш — иначе веднага ще разберат къде сме отишли!

— Ще го направим в самолета! Хайде, нямаме време! — надвика сирените Уест. — Зоуи! Въже!

От дупката в тавана се спусна въже и Уест и Заид се изкатериха по него извън клетката и на покрива на бараката.

На голф игрището двата отряда на пехотинците завариха „Халикарнас“ до руините на постройката, представлявала допреди минути техния клуб. Насочените от самолета прожектори осветяваха приблизително кръгла зона с диаметър около 500 метра.

Заслепени от мощните източници на светлина, пехотинците се разпръснаха по периметъра на осветеното пространство, вдигнаха оръжията си…

… и в следващия миг от черния самолет изригна помитаща канонада.

Картечният огън отхвърли морските пехотинци като перца във въздуха, заби ги в околните дървета и БТР-ите, с които бяха пристигнали.

Но не ги уби. Куршумите бяха гумени — същите, които Уест и отрядът му бяха използвали срещу противниците си в Судан.

Инструкциите на Уест бяха прости: убивайте само онези, които искат да ви убият. И никога не убивайте хора, които просто изпълняват дълга си.

Самият Уест не изпитваше никаква лична враждебност към морските пехотинци в „Гуантанамо Бей“ — той беше само против тяхното правителство и неговите поддръжници.

Гумените куршуми обаче имаха страничен ефект върху пехотинците — те сметнаха, че това е учение, сложна изненадваща атака посред нощ, с цел да се провери бдителността им.

Което ги накара да не реагират със смъртоносна ответна сила. Вместо това решиха да обградят самолета и да го задържат.

И тогава, за тяхна най-голяма изненада, големият черен 747 се раздвижи, извъртя се и насочи носа си към феъруея на 18-тата дупка, откъдето бе дошъл.

Без да спира да бълва болезнен, но не убийствен картечен огън, пилотът форсира двигателите. Оглушителният им грохот изпълни нощта.

И тогава се случи най-удивителното през тази разтърсваща нощ.

Две крилати фигури прелетяха над дърветата зад пехотинците — облечени в черно фигури, с крила от въглеродно влакно — и подгониха отдалечаващия се самолет с помощта на малките реактивни двигатели на сгъстен въздух. Полетът им беше странен — с извисяване и спускане, също като планери на въздушна тяга.

Щом пехотинците видяха крилатите фигури, сърцата им едва не спряха, защото в този момент те разбраха, че случилото се не е никакво учение.

Не можеше да има съмнение в това, понеже една от летящите фигури носеше мъж — мъж с избръсната глава, облечен в яркооранжевия затворнически комбинезон, отличаващ задържаните в лагер 3.

Това беше бягство от затвор…

Двете крилати фигури се спуснаха към дясното крило на отдалечаващия се „Халикарнас“, ловко кацнаха на него и без забавяне се вмъкнаха в отворената точно зад тях врата.

После „Халикарнас“ набра скорост по двата феъруея и малко преди да се забие в храстите в далечния край, се отдели от земята и рязко започна да набира височина.

Трите хеликоптера „Блек Хоук“ се появиха след секунди и започнаха да го обстрелват, но това бе акт повече на отчаяние, понеже беше невъзможно да го настигнат.

Десетина минути по-късно щяха да бъдат вдигнати във въздуха и изпратени насам и два изтребителя Ф-15, но докато долетят и се ориентират, призрачният 747, неуловим за техните електронни системи за откриване и проследяване, щеше да е… изчезнал.