Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

— Искате ли да вземем също Огледалото и Колоната? — попита един от помощниците му.

— Пет пари не давам нито за Огледалото, нито за Колоната. Интересуват ме само частите — отсече Джуда.

Отрядът му зае позиция.

Междувременно вкараха в залата две ниски колички на по шест ролки. С тяхна помощ щяха да изнесат навън тежките части на Пирамидиона.

— Готови… започваме — каза Джуда.

И с тези думи стъпи върху първото стъпало на стълбището и задейства механизма на смъртоносния капан.

В този момент се случиха едновременно няколко неща. Войникът, който надничаше в тунела на Уест, си сложи очилата за нощно виждане… и веднага забеляза сгушения като заклещено животно Уест.

Вдигна своя „Колт Командо“…

Бам!

Изстрел.

Само че стреля Уест.

Войникът падна мъртъв, улучен точно между очите.

Трима от командосите в залата видяха как другарят им пада по гръб и се хвърлиха към сводестия тунел от дясната страна на входа.

Само че в секундата, в която войникът бе паднал пронизан, Джуда бе стъпил на стълбището и бе привел капана в действие.

Зрелищният начин, по който се задейства капанът, попречи на Джуда да забележи смъртта на своя войник.

Защото в същия момент масивната гранитна стена в дъното на залата започна да се спуска и да освобождава вонящото езеро от кипяща вулканична кал: поради голямата си вискозност, тя започна да изпълва кръглата зала бавно.

Хората на Джуда се спуснаха напред, изкачиха за секунди стъпалата и без колебания събориха Огледалото и Колоната от основите им.

Разстилащата се кална маса напредваше като два дебели пръста — заобикаляше острова от двете му страни.

Бързо изтриване на основите разкри блестящата златна повърхност под пепелта.

Командосите сграбчиха двете основи и ги вдигнаха.

Калните пипала бяха вече заобиколили две трети от острова и напредваха, готови да се съберат от другата му страна, като поглъщаха всичко по пътя си…

Екипът на Джуда заряза падналото Огледало на Александрийския фар и Колоната, хвърли се надолу по стъпалата и се добра до централния вход в момента, в който потоците се събраха, обгърнаха основата на острова и го изолираха.

Само че калта продължавате да тече в търсене на път навън от залата.

Екип „А“ на Джуда — този, който се състоеше от осем души — натовари основата на Огледалото на една от ролковите колички. Двама от командосите забелязаха, че за разлика от другата част, частта от Родоския фар има на долната си част вдлъбнатина с човешка форма. Странно наистина. Но нямаха време да я изследват точно сега.

Екип „Б“ натовари основата на Колоната на другата количка.

Водени от Джуда, всички забързаха назад и надолу към входния тунел — бяха взели двете трапецовидни основи, за които бяха дошли.

Тримата командоси, видели жертвата на Уест да пада, бяха стигнали до сводестия тунел в стената от дясната страна на входния портал, но нажежената кал вече ги преследваше по петите.

Вдигнали оръжие, те надникнаха в тунела, видяха криещия се там Уест и…

… миг преди да открият убийствен огън по него, самите те бяха пометени от поразяващ залп зад гърба им.

Залпът дойде от тунела от лявата страна на входа — там сега стояха Мечо Пух и Дългоух, дулата на оръжията им „Щаер-АУГ“ и МП-7 — димяха.

От непълната скица на Убежището на Магьосника те се бяха досетили — при това съвсем правилно — че тунелът след акведукта води до същото място, до което се стига по централната рампа на крепостта.

Уест изтича до изхода на своя тунел, надникна предпазливо навън, видя другарите си от другата страна на запълващата се с лава зала и въздъхна с облекчение — Зоуи и Лили бяха с тях.

В същия момент напредващата нажежена кал достигна долния край на тунела и погълна труповете на командосите.

Телата им сякаш се изпариха. Калта продължи да тече, като че ли не бе станало нищо.

Подобна беше картината и от другата страна — и там калта стигна до ръба на тунела, където стоеше Мечо Пух, и се насочи към главния изход на залата.

Ефектът беше ясен.

Уест бе отрязан и от другарите си, които бяха в другия край, и от изхода.

А нивото на калта продължаваше да се покачва.

Още няколко секунди и тя щеше да прелее през долните ръбове на сводестите тунели и да потече надолу по тях!

Ако се съдеше по изражението му, Мечо Пух бе осъзнал същото.

— Мечо Пух! Махайте се! — извика Уест.

— А ти? — извика в отговор Пух.

Уест кимна към своя тунел.