Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Стриктно казано, намираха се в Тунис. Пейзажът бе пуст и сух. На осемдесет километра във всички посоки нямаше други човешки същества.

В действителност все едно се намираха на луната: плоски пясъчни равнини, тук-там дупки на метеоритни кратери и разбира се, веригата планини, охраняваща идването до това място откъм суша.

— Не знам дали ви е известно — каза Дългоух, — но „Междузвездни войни“ е сниман в Тунис. Говоря за сцените на Татуин.

— Вече разбирам защо — отговори Уест, без да откъсва очи от морето. — Обстановката е направо извънземна.

Магьосника се приближи до него и му подаде компютърна разпечатка.

— Ето единственото упоменаване в моята база данни за Убежището на Хамилкар. Това е надраскана на ръка скица, намерена в къщата на работник в Александрия — египтянин, който сигурно е работил на Убежището на Хамилкар.

На папируса беше нарисувана скица:

Беше трудно да се прецени какво е изобразено. На всичко отгоре изображението на конструкцията беше отрязано отгоре и отдолу.

— Акведукти и охранителни кули — каза Уест, — както и запълнен изкопен тунел. Господи… това трябва да е огромно. — Той огледа околния пейзаж, но не виждаше нищо по-различно от безлична пустиня и труднодостъпен бряг. — Но ако е толкова голяма, къде, по дяволите, се намира?

Отново погледна разпечатката:

— „Стеснението между двата тризъбеца“ — прочете той на глас. — Намерихме двата тризъбеца, така че тук трябва да има и „стеснение“. Но не виждам такова. Виждам бряг — плътна скална стена.

Така си беше.

Наблизо нямаше нито заливи, нито стеснения, ни други подобни.

— Почакайте малко… — каза Епер, бръкна в раницата си и извади уред с триножник. — Сонда, използваща звуков резонанс — обясни той и се залови да монтира уреда върху пясъка. После го насочи надолу и натисна един бутон. — Ще ни покаже плътността на почвата под краката ни. — Сондата равномерно писукаше. — Плътен пясъчник. До границата на обхвата му… — обясни Магьосника. — Както всъщност трябваше да се очаква.

Завъртя сондата на триножника й и я насочи към земята на няколко крачки на запад, в частта от брега на същата линия с двата тризъбеца.

Сигналите забързаха, пиуканията почти се застъпваха.

Уест се обърна към Магьосника.

— Ще обясниш ли?

Възрастният мъж погледна екрана. На него пишеше:

„ Обща дълбочина:8,0 м

Анализ на материала:Силициев двуокис 5,5 м; Гранитна плоча 2,5 м“

— Дълбочината тук е осем метра — каза Магьосника. — Смес от плътен пясък и гранитна основа.

— Осем метра? — попита Мечо Пух. — Как е възможно? Намираме се на сто метра над морското равнище. Това означава, че под нас има 92 метра въздух…

— Не може да бъде! — каза Уест, моментално осъзнал обяснението.

— О, може… — прошепна Магьосника: беше стигнал до същия извод.

Уест се загледа в обратна посока към пясъчната равнина, стигаща до полите на отстоящата на километър планина. Пясъкът изглеждаше съвсем равен.

— Удивително е какви неща можеш да направиш, ако разполагаш с десет хиляди работници — каза той.

— Какво?! — възкликна изваден от търпение Мечо Пух. — Имате ли нещо против да разкажете на простосмъртните като нас за какво става дума?

Уест се усмихна.

— Пух… Някога тук е имало стеснение. Предполагам, че става дума за тясна пукнатина в скалата, която е разсичала сушата като клин навътре.

— Само че я няма — отбеляза Пух. — Как може да изчезне цяла пукнатина?

— Много просто — обясни Уест. — Не е изчезнала. Тук си е. Само че е била скрита. Скрита благодарение труда на десет хиляди работници. Пазителите на Пирамидиона са изградили над стеснението покрив, зазидали са отвора откъм морето и са покрили всичко с пясък.

След пет минути Джак Уест-младши вече висеше на въже, вързано за лебедката на ландроувъра. Беше се спуснал на петнайсет метра. Под него се разбиваха вълните на Средиземно море.

Вероятно можеше да пробие път с конвенционални експлозиви през осемте метра пясък и гранит, но използването на експлозиви е рисковано, когато не знаеш какво има под краката ти — можеше да доведе до срутване на тунели, затваряне на проходи, можеше дори да унищожи цялата конструкция, а екипът на Уест не разполагаше нито с време, нито с работна ръка, за да пресява в продължение на месеци хиляди тонове отломки.