Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Кълбото му почти го изхвърли от перваза, но Фъзи все пак успя да вкопчи пръсти в ръба и да избегне падането от девет метра височина върху Ниво 2.

Последната каменна стълба беше изсечена в средата на самия Белег и заобиколена от два стичащи се покрай нея огнени потока.

Магьосника изстреля навес над стеснението на перваза, водещо към стълбата, и пусна Уест и Лили да изтичат напред.

— Помни — каза Магьосника. — Ако не можеш да вземеш частта, поне трябва да прочетеш написаното на нея. Ясно ли е?

— Ясно — потвърди Уест и се обърна към Лили. — От тук нататък сме само двамата с теб.

Изтичаха по тесния перваз и стигнаха до каменната стълба.

Около тях летяха огнени пръски.

На всяко второ или трето стъпало имаше зейнали тъмни дупки — Уест ги запълваше с бързо втвърдяваща се пяна.

— Джак! Внимавай! Още падащи камъни! — предупредително извика Магьосника отдолу.

Уест вдигна глава.

— Проклятие!

Гигантски пламтящ камък излетя от една ниша в тавана точно над стълбата и полетя право към него и Лили.

— Бурканът… — започна Лили.

— Момент… — прекъсна я той.

И бързо извади изпод колана си странно изглеждащ пистолет — приличаше на ракетен, но цевта му бе още по-широка. Беше ръчен гранатомет М-225.

Без никаква паника Уест стреля право в летящия към тях камък.

Гранатата излетя.

Камъкът се носеше срещу нея.

Удариха се и с оглушителна експлозия канарата се пръсна на дъжд от остри парчета, които се посипаха като огнен дъжд около стъпилите на стълбата Уест и Лили.

Двамата изкатериха останала част на стълбата и накрая се изправиха в началото на Белега, на самия връх на черната скала, успешно преодолели всички капани.

Стояха пред трапецовидната врата в най-горната част на пламтящата пещера.

— Окей, фъстък — каза Уест. — Спомняш ли си всичко, което тренирахме?

Харесваше й да я нарича „фъстък“.

— Помня, сър — каза тя.

Кимнаха си окуражително и влязоха в светая светих на смъртоносния лабиринт на Имхотеп V.

Но това не бе краят на капаните.

Пред тях се простираше зала с нисък таван — таванът бе на два метра от пода… и се спускаше .

Залата бе широка трийсетина метра и целият й таван бавно се спускаше! Изглежда, бе от един цял камък и сега се приближаваше към пода на тъмната зала с неумолимостта на гигантска хидравлична преса.

Ако бяха имали време да разгледат, Уест и Лили щяха да открият, че стените на залата са покрити с изображения на Голямата пирамида — повечето я показваха пронизана от лъч светлина, изстрелян надолу от слънцето.

Но вниманието им бе приковано от друго.

В отсрещния край на широката зала, в пространство, където таванът не се спускаше, имаше грамадна покрита с кал глава!

Бе потресаващо голяма, почти пет метра висока, т.е. почти три пъти по-висока от Уест.

Въпреки слоя кал, който я покриваше, чертите на лицето бяха изумителни — красиво класическо гръцко лице, властен поглед, възхитителна златна корона, положена над челото.

Главата на гигантска бронзова статуя.

Най-известната статуя в историята.

Главата на Родоския колос.

Точно пред величествената бронзова глава — отделяше я от входното помещение със спускащия се таван — имаше канал, запълнен със застинал нефт. Извиваше назад и явно обграждаше главата изцяло.

Все едно някакъв древен бог се надигаше от праисторическо блато. Всъщност под главата нямаше тяло.

И веднага се сблъскаха с нов проблем: няколко горящи факли, явно запалени с помощта на вече познатия им кремъчен механизъм. Факлите бяха забучени в скоби, монтирани в края на спускащия се таван, което означаваше, че много скоро ще докоснат нефтения басейн… ще го запалят… и ще прекъснат всякакъв достъп до главата на Колоса.

— Време е да потичаме — констатира Уест.

— Абсолютно вярно, сър — отговори Лили.

Затичаха се под снишаващия се таван.

Отвън вече нахлуваше дим от пещерата и видимостта в залата се влошаваше.

След секунди спряха пред нефтения канал.

— Ако Калимах е прав, не би следвало да е дълбоко — каза Уест.

И без да се колебае, нагази в канала… и пропадна до кръста в лепкавата маса.

— Скачай! — нареди на Лили и тя послушно скочи в ръцете му.

Уест я намести на раменете си и закрачи напред. Факлите зад гърба му продължаваха да се спускат към басейна.

Без да обръща внимание на затварящия се изход, Джак Уест-младши спря на няколко метра пред главата на Родоския колос.