Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Тя безстрастно се извисяваше над него, покрита със застинал от векове слой кал.

Всяко от очите й бе голямо колкото Лили.

Носът й бе с ръста на Уест.

Златната корона проблясваше на места под калта, а на шията висяха три златни медальона, окачени на верига.

Медальоните.

Бяха трапецовидни и с размерите на дебели томове от енциклопедия. В самия център на всеки имаше кръгъл кристал, наподобяващ диамант.

Върху предната наклонена стена на всеки медальон се виждаше поредица изкусно изгравирани символи от непознат език, който имаше известна прилика с клиновидното писмо.

Езикът бе древен, опасен език, език, познат на малцина избраници.

Уест гледаше трите златни медальона.

Единият бе Втората част от Златния пирамидион — малката пирамида, увенчавала някога самия връх на Голямата пирамида в Гиза.

Съставен от седем хоризонтални парчета, Златният пирамидион бе може би най-великият археологически артефакт в историята на човечеството… а през последния месец се бе превърнал в обект на най-трескавото търсене на съкровище за всички времена. Това парче, второто, бе онзи сегмент от Златния пирамидион, който стоеше под знаменитата Първа част — малкият, оформен като пирамидка връх на Пирамидиона.

Трите медальона.

Но само един от тях бе истинският .

И избирането му бе въпрос на живот и смърт, чието решение зависеше единствено от Лили.

Оставаше му да направи една последна крачка, за да стигне до тях, но това означаваше да задейства последния капан.

— Окей, фъстък. Готова ли си? Заради себе си се моля да си готова!

— Готова съм — сериозно отговори Лили.

При тези думи Уест пристъпи напред и…

… щрак!

Невидим механизъм, скрит под застиналата повърхност на нефта, се заключи около краката му и го прикова към дъното.

Уест не можеше да помръдне… но се намираше на една ръка разстояние от трите медальона.

— Окей, Лили — каза той, — давай. Направи избора си. Но стой по-далеч от мен в случай, че сбъркаш.

Тя скочи от ръцете му върху полупотопената ключица на величествената статуя и в този миг…

… огромен камък, увиснал точно над Уест, пламна и се залюля на веригите, на които бе окачен.

Последната клопка на Имхотеп V в подземната кариера бе известна като „възнаграждението“. Тя позволяваше на законния претендент, преодолял всички препятствия, за да стигне тук, да получи наградата си, ако… я познае.

Избирането на правилния медальон означаваше, че пламтящият камък над тях ще остане на мястото си, а оковите на краката на Уест ще се отворят. Неправилният избор означаваше падане на камъка и запалване на басейна.

Лили заразглежда странния текст, изписан на медальоните. Гледката наистина бе странна: малко момиче да оценява невероятно древните символи.

Уест я наблюдаваше напрегнат, застинал в очакване и… изведнъж се обезпокои.

— Можеш ли да го разчетеш? — не издържа той.

— По-различно е от другите надписи, които съм виждала… — объркано каза тя.

— Какво?!… — сепна се Уест.

Внезапно очите на Лили просветнаха.

— А-а-а… сега ми е ясно. Някои думи са написани вертикално …

Присви очи и се съсредоточи. Вече разглеждаше символите с разбиране.

На Уест му се струваше, че е изпаднала в транс.

Пламтящият камък над тях със съскане напомни за съществуването си и Уест разтревожено вдигна поглед.

Факлите, прикрепени със скоби към тавана, продължаваха да се спускат заедно с него.

Уест не се сдържа и се извърна. Входното помещение зад тях се снишаваше все повече…

Лили продължаваше да стои в транс, само движението на очите й издаваше, че е жива.

— Лили…

— Само секунда…

— Нямаме секунда, миличка. — Той пак погледна затварящата се зад тях зала — бе изпълнена със задушлив дим. Димът се сгъстяваше.

Изведнъж една от пламтящите факли се откъсна от задържащата я скоба…

… и полетя.

Надолу към нефтения канал, където Уест стоеше прикован и напълно безпомощен.

— О, господи… — откъсна се от устните му.

Огнената факла се превъртя във въздуха и…

… и на петнайсет сантиметра от повърхността бе грабната във въздуха от пикиращия Хор.

Птицата вкопчи нокти във факлата, отнесе я далече от басейна и я пусна във входното помещение.

— Следващия път остави наистина за последната секунда, Хор — изпъшка Уест.

Хор кацна на рамото му и отвърна на погледа му, сякаш искаше да каже: „Защо не престанеш да се забъркваш в глупави безизходни ситуации, човече?“.