Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Уест с мъка пълзеше в клаустрофобично тесния канал под Пирамидиона.

След малко стигна до Лили — тя лежеше безжизнена в оформената като тяло на човек вдлъбнатина под най-долната част на Пирамидиона. Очите й бяха затворени. Изглеждаше спокойна, умиротворена… и не дишаше.

— О, Лили! — простена Уест и се запромъква на лакти още по-наблизо, за да стигне до нея.

Огледа внимателно лицето й за някакви признаци на живот.

Нямаше. Тя изобщо не помръдваше.

Покрусен, той стисна очи, за да спре парещата болка в тях.

— О, Лили… Съжалявам… Страшно съжалявам…

Наведе глава. От очите му закапаха сълзи. Той прошепна:

— Обичах те, фъстък.

А след това, съвсем сам в кухината, под златното сияние на Пирамидиона, легнал до телцето на момичето, за което се бе грижил и което бе обичал цели десет години, Джак Уест-младши се разплака.

— И аз те обичам, тате… — чу се слабо гласче.

Уест се стресна, отвори широко очи и видя, че Лили го гледа. Погледът й беше замаян и мътен.

Но беше жива — и му се усмихваше.

— Ти си жива… — прошепна Уест смаяно. — Жива си!

И я прегърна.

— Но… как?!

— После ще ти разкажа — отвърна тя. — Хайде сега да се махаме оттук!

Голямата пирамида остана далече под тях — с полуразрушената дървена платформа на върха и с димящите отломки на американските хеликоптери и кранове до нея. Египетското правителство, което с такава готовност бе съдействало за изпълнението на ритуала в полза на американците, щеше да почисти всичко.

Но имаше нещо много по-важно от това: върхът на Пирамидата отново бе два и половина метра по-нисък, отколкото би трябвало да е.

Уест и екипът му бяха взели Пирамидиона — целия Пирамидион.

Всички се събраха около Лили, прегръщаха я, целуваха я и я тупаха по раменете.

Мечо Пух я прегърна и възкликна:

— Хей, мъник! Справи се отлично!

— Благодаря ти, че дойде да ми помогнеш, Мечо Пух — каза тя.

— И през ум не ми е минавало да те изоставя, мъниче — стеснително призна той.

— На мен също — намеси се Стреч и направи крачка напред.

— Благодаря, Стреч. Че ме спаси в Градините и че остана до мен, когато можеше да си тръгнеш.

Стреч мълчаливо кимна на Лили и на останалите, но най-вече на Мечо Пух, и каза:

— Не се случва често… но от време на време в живота на човек идва момент, когато трябва да избереш страна, да избереш за кого да се бориш. Моят избор, Лили, е да се боря на твоя страна. Труден избор, признавам, но за себе си нямам съмнение, че е правилен.

— Правилен е — окуражи го Мечо Пух и го тупна по гърба. — Ти си свестен човек, израилтянино… искам да кажа, Стреч. И за мен ще е чест да сме приятели.

— Благодаря — усмихна се Стреч. — Благодаря ти, приятелю.

Когато дойде краят на тупането по рамене и гърбове, Уест отново полюбопитства как е оцеляла Лили.

— Направих го доброволно — простичко каза тя.

— Не схващам — призна си Уест.

Лили се усмихна широко, явно горда със себе си.

— Говоря за надписа на стената на залата под вулкана, където съм се родила. Ти сам един ден се беше загледал в него. Нали там се казва:

„Влез доброволно в прегръдката на Анубис и ще живееш след пришествието на Ра.

Влез срещу волята си и народът ти ще царува една епоха, но теб няма да те има.

Не влизай и светът не ще го има.“

— Също като египтяните, и ние си мислехме, че става дума за бог Хор, който приел смъртта и затова бил възнаграден с някакъв втори живот — продължи тя. — Но това е грешка. Надписът се отнася до мен и Александър… и изобщо до Оракулите. В него не се говори да приемеш с готовност смъртта. Става дума за това да влезеш доброволно в кухината с формата на Анубис… Ако го направех доброволно, щях да оцелея. Останех ли вътре насила, щях да умра. А ако изобщо не го направех и ако ритуалът не бъдеше изпълнен, всички вие щяхте да загинете. Само че аз… нали разбирате… не исках да загубя семейството си.

— Дори на цената да дадеш на Заид власт за цяла вечност? — недоверчиво попита Мечо Пух.

Лили се обърна към него, очите й блестяха.

— Заид никога нямаше да властва — възкликна тя. — Когато ме сграбчи, видях какво има в онази черна кутийка. — Обърна се към Уест. — Там имаше пръст, която вече бях виждала много пъти. Честно казано, имало е моменти, когато не съм могла да откъсна поглед от нея. Тя години наред се намираше в стъклен буркан на полицата в кабинета на тате. Когато я видях в кутийката на Заид, веднага разбрах какво е станало, така че знаех, че не му подарявам никаква власт.