Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Единствено тук Магьосника си позволи леко отклонение от истината.

Понеже това съответстваше на положението в света — опасността от слънчевата енергия бе избегната, никоя държава не се държеше като готова да се изправи като суперсила — той съобщи, че на върха е бил изпълнен ритуалът на мира, а не този на властта.

Дори ги информира за съдбата на момчето, Александър. Бяха го предали на грижите на приятели на Магьосника — хора, които щяха да го направят нормално дете, които щяха да наблюдават развитието му и щяха да следят бъдещето на евентуалните му деца.

— И така, дами и господа, мисията е завършена — заключи Магьосника. — Проблемът е отложен за следващите четири хиляди и петстотин години. Тогава — и повярвайте ми, заявявам това с искрено удоволствие — за тия неща ще трябва да се погрижи някой друг.

Делегатите станаха на крака и заръкопляскаха.

После, радостно възбудени, се обадиха в страните си, за да съобщят радостните новини.

Един от тях обаче остана да седи на мястото си.

Шейх Абас.

— Магьоснико! — извика той над оживлението. — Пропусна да ни кажеш нещо съществено. Къде е Пирамидионът сега?

Възцари се тишина.

Магьосника се обърна към Абас и го изгледа, без да се притеснява.

— Отърваването от Пирамидиона е едно от онези неща, за които ви казах, че държи да се погрижи капитан Уест.

— И къде възнамерява да го скрие?

Магьосника наклони глава на една страна.

— Нали разбираш, Анзар, че колкото по-малко хора знаят това, толкова е по-добре за всички. Ти ни се довери досега, довери ни се още веднъж… Но нека те уверя в нещо: капитан Уест вече не е на разположение за никого. И не смята да бъде откриван. Защото, който го намери, ще намери вероятно и Пирамидиона… но изпитвам съжаление към човека, дръзнал да се отправи в подобна мисия.

Отговорът, изглежда, задоволи Абас и взаимните поздравления бяха подновени.

Радостната гълчава се разнасяше до късно през нощта.

На следващата сутрин Магьосника и Лили напуснаха Ирландия.

Докато се качваха на един частен самолет на международното летище „Корк“, Лили попита:

— Всъщност къде отиде тате?

— Нали ти казах: да се погрижи за някои важни неща.

— А след това? След като свърши с важните неща, къде ще отиде?

Магьосника я погледна косо.

— Честно казано, Лили, не зная. Знаеш единствено ти. За да сме всички в безопасност, Джак не ми каза къде ще отиде. Но ми спомена, че веднъж ти дал една гатанка — когато я решиш, ще разбереш къде се намира новият му дом. Така че сега всичко отново е в ръцете ти, мъниче. Искаш да го намериш? Ами разгадай гатанката.

25 април 2006, 11:30

Високопроходимият джип „Тойота“ се носеше по безлюдното пустинно шосе.

Седнала до шофьора, Лили гледаше през прозореца възможно най-негостоприемния пейзаж, който бе виждала. Магьосника шофираше, а Зоуи седеше отзад. Лили поклати глава. Не вярваше, че е възможно да има място, по-откъснато от цивилизацията от това.

Сухи голи хълмове отвсякъде. Пясък, заплашващ да погълне шосето.

Странен пясък обаче, оранжево-червеникав на цвят, като пясъка, който помнеше от буркана в кабинета на Уест.

Не бяха срещали друга кола от часове. Всъщност последното движещо се нещо, попаднало пред погледите им, бе голям пясъчен крокодил: припичаше се в пресъхнало речно корито под мост, по който бяха минали преди два часа.

Табелата на моста съобщаваше името на реката, което бе доста подходящо — Стикс, точно като реката в Преизподнята. Кръстовище няколко километра по-нататък предлагаше три възможности: наляво — Симпсън Кросинг, на 80 километра; направо — Долината на смъртта, на 120 километра, а ако завиеха надясно, щяха да попаднат в крайна сметка в място, наречено Франклин Даунс.

— Направо, към Долината на смъртта — заяви Лили.

И сега, два часа по-късно, каза на глас:

— Трябва да е някъде тук… — После изрецитира по памет:

— „Плати на лодкаря, рискувай с кучето“ — продължи Лили. — В гръцката митология, когато слезеш в подземния свят, първо трябва да пресечеш река Стикс. За целта трябва да платиш на лодкаря и да се изправиш срещу Цербер — кучето, охраняващо Хадес. Е, Стикс я намерихме.