Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

С какво се различава написването на „Седемте смъртоносни чудеса“ от това на други ваши книги?

Странно е, но по някаква причина написах тази книга в по-голямо усамотение, отколкото другите — ако мога да правя някакви сравнения, бих го сравнил повече с написването на „Битката“. Това е така, може би, заради темата на книгата: Седемте чудеса на древния свят са тема толкова древна, толкова далечна и толкова чужда на повечето от нас, че се наложи да създавам значителна част от историята, като разчитам на въображението си (вместо да черпя от реални източници — някои от нещата на тема Чудесата на света са доста бедни откъм подробности). Както постъпих и когато се наложи да създавам извънземните в „Битката“, трябваше да измисля тези мистични места — например Висящите градини на Семирамида — на празно място.

Какво се опитахте да направите по-различно в тази книга?

За мен ключовата разлика между „Седемте смъртоносни чудеса“ и предишните ми книги е в темата за „семейството“ в нея. Екипът войници, събрани от различни страни, за да охраняват Лили и да се грижат за нея, в крайна сметка се превръща в семейство, в което има баба и дядо (Дорис и Макс Епер), дразнещи се взаимно братя и сестри (Мечо Пух, Стреч, Дългоух, Зоуи) и дори баща (Джак Уест).

Това е нова тема, която ми достави огромно удоволствие, докато пишех тази книга. В края на краищата, когато пишеш екшън-трилър, трябва да разполагаш с герои, на които държиш, и като създавах това квазисемейство от група закоравели бойци, имах усещането, че създавам особен екип, който ще накара читателите да станат негови фенове.

Особено много ми хареса как Лили преименува всички войници и промени страховитите им позивни в детински звучащи прякори. След като бях използвал „сериозни“ прозвища в романите за Плашилото, сметнах, че е време малко да се позабавляваме, и обърнах наопаки използването на този литературен похват.

Истина ли е, че за тази книга сте създали собствен език?

Не бих отишъл толкова далеч, че да твърдя такова нещо! Онова, което направих, бе да създам азбука (приличаща на клиновидното писмо), за да покажа текстовете на Словото на Тот, но моят „превод“ е от английски, а не от абсолютно нов език. Последното би се оказало твърде трудно и прекалено времеотнемащо. Оставям тези неща на Дж. P. Р. Толкин.

Отне ми известно време, но беше много забавно. Създадох знаци, съответстващи на тези в нашата азбука, измислих правила за подходящи глаголи и някои специални знаци за определени обекти (например Голямата пирамида, Александър Велики и Слънцето). Ако някой има времето и способностите, нека преведе всички текстове на Словото на Тот в книгата обратно на английски, но внимавайте, защото както и в романа, нещата стават все по-трудни, понеже се използват все повече знаци… при това невинаги от ляво на дясно!

Малко след публикуването на книгата систематизирах азбуката на моята уебстраница, за да може всеки интересуващ се да види как се използва тя.

Какво ви накара да направите Джак Уест-младши австралиец?

Ами това отговаряше на логиката на разказваната история. Често са ме питали защо героите от другите ми книги са все американци и отговорът е все същият: отговаря на логиката на историята (особено в „Експлозивно“).

При „Седемте смъртоносни чудеса“ изрично исках героят ми да не е американец. Той трябваше да предвожда тази малка международна група срещу комбинираната мощ на Европа и Америка. Така че измислих бивш войник от Австралия. Знаех още, че финалът изисква една нация да получи мощта на Тартар, и какво друго можеше да е по-подходящо от това, именно Австралия да се превърне в най-могъщата нация на света, та макар и без да предполага за това? (Аз наистина мисля така, ако се интересувате!)

Споменавате на два пъти „Шифърът на Леонардо“ в романа. Прочетохте ли я? Въздейства ли ви по някакъв начин?

Наистина съм чел „Шифърът на Леонардо“ и тя ми достави голямо удоволствие. Всъщност я прочетох много преди да превземе списъците на бестселърите — още когато обикалях за промоцията на „Плашилото“ през 2003, я препоръчвах на хората, но кой да ме слуша!

Като казвам това, нека специално уточня, че „Шифърът на Леонардо“ не повлия с нищо на написването на „Седемте смъртоносни чудеса“. Ако нещо е повлияло, това по-скоро са филмите за Индиана Джоунс. Винаги съм мечтал да създам роман в стил, достоен за Индиана Джоунс, с капани и жестоко приключение, но не ретро, а в наши дни. Причината, поради която споменавам „Шифърът на Леонардо“, е защото романът вече е толкова добре познат, че ако напишеш нещо, използващо теорията на конспирацията и католическата църква, или създадеш епизод със сцена в Лувъра, вероятно трябва да се пошегуваш по някакъв начин с „Шифърът на Леонардо“!