Матю Райли: Седемте смъртоносни чудеса

Магьосника и Зоуи се спогледаха.

— А Долината на смъртта? — попита Зоуи. — Какво ще кажеш за това?

— Следващите два стиха в гатанката: „В челюстите на Смъртта, в устата на Ада“ са от поема, която съм чувала от Магьосника — „Атаката на леката кавалерия“. В поемата шестстотин души нападат Долината на смъртта.

След няколко минути в маранята пред тях се очертаха размитите силуети на няколко ниски постройки.

Градът с име Долината на смъртта.

Избелял от слънцето надпис на входа на града казваше:

„ДОБРЕ ДОШЛИ

В ДОЛИНАТА НА СМЪРТТА

ДОМ НА МОГЪЩИЯ ФУТБОЛЕН ОТБОР

«ТИГРИТЕ ОТ ДОЛИНАТА НА СМЪРТТА»!“

— „Дом на тигри и на крокодили“ — отбеляза Лили.

Долината на смъртта се оказа призрачен град — няколко скупчени една до друга дъсчени бараки и отдавна изоставени ферми със скрити под прораслата трева черни пътища.

Лили гледаше през прозореца в търсене на указание.

— Сега трябва да намерим „голям злодей“… голям злодей? Ето… там! Магьоснико! Спри!

Спряха пред дълъг извиващ се път, водещ към ферма, която се намираше зад хоризонта.

На мястото, където пътят за фермата излизаше на шосето, имаше монтирана на кол пощенска кутия. Подобно на много други такива пощенски кутии в селската част на Австралия, и тази бе домашно произведение на изкуството.

Конструирана от стари части на трактор и прогнил бидон за бензин, тя беше оформена като мишка… с ушички и мустачки. Само че тази мишка носеше… корона.

— Мишешкият цар… — ахна тя. — Така му казвах като съвсем малка.

— Какво? — попита Зоуи.

Лили се усмихна на малката тайна, която имаха с Уест.

— Мишешкият цар е „голям злодей“. Това е злият цар в балета „Лешникотрошачката“.

Колата заподскача по сухите буци. В края на дългия път, далеч от шосето, намериха тиха малка ферма, сгушена в полите на нисък хълм. Крилата на генератора бавно се въртяха.

На верандата стоеше мъж по дънки и тениска — с блестяща под жаркото слънце метална ръка — и наблюдаваше приближаването на джипа.

Джак Уест-младши.

Лили изскочи от колата и се хвърли в ръцете му.

— Намери ме все пак — каза Уест. — Но ти отне доста време.

— Къде беше? — нетърпеливо попита Лили. — Какви бяха тези неща, които трябваше да оправяш цял месец?

Уест се усмихна.

— Защо не дойдете да видите.

Поведе ги зад къщата в стара изоставена мина под ниския хълм.

— Малко по-късно днес, по примера на Имхотеп III с Висящите градини, смятам да предизвикам свлачище и да скрия напълно входа на тази мина — обясни той още докато вървяха натам, — така че никой да не знае, че тук има мина, да не говорим какво се крие в нея.

На стотина метра навътре в мината стигнаха до голяма зала, в центъра на която беше поставен…

… Златният пирамидион.

Два и половина метра висок, блестящ и златен, абсолютно великолепен.

— Мечо Пух и Стреч ми помогнаха да го докарам в Австралия. О, и Скай Монстър естествено. — Но аз ги оставих на пристанището във Фримантъл. По-късно ги използвах пак, за да приберем няколко други неща, на които се натъкнахме по време на приключението. Магьосник, мисля, че би искал да задържиш едно-друго.

В полукръг зад Пирамидиона бяха подредени няколко древни артефакта.

Огледалото от Александрийския фар.

Колоната от Мавзолея в Халикарнас.

Видени за последен път в Тунис, в Убежището на Хамилкар.

— И не си прибрал главата на Родоския колос? — шеговито го укори Магьосника.

— Честно казано, мисля да отида да я взема след няколко месеца, особено ако ме придружиш — отговори Уест. — Малко помощ никак няма да ми е излишна. О… Зоуи…

— Да, Джак?

— Сметнах, че ще ти хареса едно цвете в знак на благодарност за усилията ти през последните десет години… — Той със замах извади иззад гърба си нещо и й го поднесе.

Беше роза, бяла роза, необикновено красива.

Зоуи я гледаше невярващо.

— Откъде я взе?

— От една градина, където попаднах веднъж — каза Уест. — Градината, уви, вече не съществува. Но този сорт рози се оказа удивително издръжлив и вече се прихвана в градината ми доста добре. Хайде да тръгваме — време е за по едно питие.

Върнаха се в къщата. Обувките им бяха покрити с необичаен оранжево-червен прах.

Почвата тук наистина бе уникална, богата на желязо и никел, почва, която се срещаше само тук, в този район — в северозападния ъгъл на най-могъщата нация на света… която нямаше представа за могъществото си.

Австралия.