Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Професор Уеб! — Момчето направи опит да се прокашля. — Нямам представа… — Беше силно разстроен. Големите му черни очи изглеждаха огромни зад очилата. Изражението му, както обикновено, беше невъзмутимо, ала в очите му Уеб откри неистов ужас.

— Всичко е наред, успокой се. — Уеб прегърна младежа през раменете. Професорската му строгост не можа да скрие пристрастието му към камбоджанския бежанец. Не зависеше от него. Ронгси беше изживял истински ад, войната беше отнела почти всичките му близки. Двамата с Уеб бяха бродили из едни и същи джунгли в Югоизточна Азия. Колкото и да се стараеше, професорът не можеше да се откъсне напълно от онзи свят, пропит от влажна горещина. Копнежът по него беше като хронична болест, която го връхлиташе отново и отново. Спомените му го връщаха в онази действителност — беше като сън наяве.

— Loak soksapbaee chea tay? Как си? — попита на кхмерски.

— Всичко е наред, професоре — отвърна Ронгси на същия език. — Само дето не разбирам… тоест, искам да кажа, откъде…?

— Какво ще кажеш да поизлезем на въздух? — предложи Уеб. Беше непоправимо закъснял за срещата си с Бартън, но вече му беше абсолютно безразлично. Вдигна джобното ножче и пистолета. Опита се да провери механизма, но щифтът се счупи. Пътьом изхвърли безполезното оръжие в кофа за боклук, но прибра ножа в джоба си.

Щом завиха зад ъгъла, Ронгси му помогна да събере разпилените по пода курсови работи. После закрачиха мълчаливо по коридорите, които ставаха все по-оживени, колкото повече се приближаваха до централната част на сградата. Уеб не за пръв път се сблъскваше с подобна тишина — след преживян миг на насилие е нужно време, докато всичко си дойде на мястото. Нормално е да изпиташ подобно чувство на бойното поле или в джунглата. Но беше странно и тревожно, че се случи тук, в претъпкания университет насред града.

Напуснаха коридора и потънаха в потока от студенти, който течеше през главния вход на „Хийли Хол“. На пода току пред входа от вътрешната му страна блестеше ярката емблема на Джорджтаунския университет. Повечето от студентите старателно я заобикаляха, защото, както предупреждаваше университетската легенда, който стъпи върху нея, няма да завърши. Ронгси старателно заобиколи емблемата, Уеб мина директно през нея без никакви скрупули.

Навън ги обля мека пролетна светлина, те застанаха с лице към дърветата и стария двор, вдишвайки жадно въздуха, в който напираше пролетта. Зад тях се издигаше внушителният силует на „Хийли Хол“ с високата си тухлена фасада и продълговатите тавански прозорчета от XIX в., с плочите на покрива и шейсетметровата часовникова кула.

— Благодаря ви, професоре — подхвана камбоджанецът. — Ако не бяхте се появили…

— Искаш ли да поговорим за случилото се, Ронгси? — попита деликатно Уеб.

Очите на студента помръкнаха, станаха непроницаеми.

— Какво има да говорим?

— Ами ти ще кажеш.

— Ще се оправя, професор Уеб — сви рамене момчето. — Повярвайте. Не ми е за пръв път да чувам обиди по свой адрес.

Уеб го изгледа, внезапно го обля мощен прилив на чувства, чак очите му засмъдяха. Изпита желание да придърпа момчето до себе си, да го притисне в прегръдката си, да му обещае, че никога повече няма да му се случи нищо лошо. Но знаеше, че будисткото възпитание на Ронгси не толерира подобно отношение. Кой може да каже какво става под непроницаемата външна обвивка на лицето му? Уеб познаваше мнозина като Ронгси — хора, които войната и културната омраза бе запознала отблизо със смъртта, с разрухата на цивилизацията, с трагедии, каквито средностатистическият американец не би могъл да проумее. Усещаше Ронгси като свой син. Сякаш с него го свързваше една емоционална връзка, родена от разтърсващата скръб и от пулсирането на раната в дълбините на съществото му, която никога нямаше да спре да кърви.

Около тях витаеше безплътното присъствие на тези чувства, навярно безмълвно доловени и от двамата, но неизказани гласно. Със свенлива, едва ли не тъжна усмивка Ронгси благодари още веднъж на професора и двамата се разделиха.

Уеб стоеше сам сред гъмжилото от студенти и преподаватели на двора, но в същото време усещаше и друго присъствие в себе си. Колкото и усилия да полагаше, агресивната личност на Джейсън Борн отново бе взела връх у него. Започна да диша бавно и дълбоко, съсредоточи се изцяло върху мисловните техники, с които неговият психиатър и приятел Мо Панов го бе научил да работи, за да победи самоличността на Борн. Най-напред се концентрира върху заобикалящата го среда, върху синьото и златистото на пролетния следобед, върху сивия камък и червената тухла на сградите по периферията на двора, върху движението на студентите, усмивките на момичетата и смеха на момчетата, оживените разговори на преподавателите. Попи в себе си тоталността на всеки един от тези елементи, потопи се във времето и пространството. Тогава, едва тогава, насочи мислите си навътре.