Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Най-разтърсващата случка в настоящото му битие беше караницата миналата седмица с Боб Дрейк, шефа на катедрата по етика, чиято склонност да говори постоянно за сферата, в която работи, бе едновременно прословута и досадна. Не, тази заплаха идваше от света на Джейсън Борн. Без съмнение, хората от миналото му, които искаха неговата смърт, не бяха един и двама, но колцина от тях бяха достатъчно добри да проследят Джейсън Борн до Дейвид Уеб. Ето този въпрос го тревожеше. Въпреки че част от него копнееше да се прибере у дома, да обсъди ситуацията с Мари, беше наясно, че единственият човек, който е достатъчно добре запознат с паралелното съществуване на Борн и в същото време има възможност да му окаже някаква помощ, е Алекс Конклин — човекът, който като същински магьосник създаде Джейсън Борн от нищото.

Отиде до телефона на стената, взе слушалката и набра кода за достъп на своя факултет. Щом получи външна линия, набра номера на мобилния телефон на Алекс Конклин. Конклин, който вече беше пенсионер, макар и да работеше на специален режим към ЦРУ, би трябвало по това време да си е у дома. Телефонът му обаче даваше заето.

Имаше две възможности: да изчака Алекс да си свърши разговора — доколкото го познаваше, това би могло да отнеме половин час, че и повече — или направо да кара към къщата му. Отвореният прозорец сякаш му се хилеше подигравателно. Той знаеше повече от Уеб за случилото се в тази стая.

Излезе от аудиторията и заслиза обратно по стълбите. Несъзнателно се взираше в лицата на преминаващите покрай него хора, за да провери дали вече не е срещнал някого от тях по пътя към стаята.

Прекоси бързешком двора и скоро се озова на паркинга. Понечи да се качи в колата си, но се разколеба. Един бърз оглед отвън и около двигателя го увери, че никой не е бърникал из автомобила му. Доволен от видяното, седна зад волана, завъртя ключа и напусна територията на университета.

Алекс Конклин живееше в имение в Манасас, Вирджиния. Щом Уеб навлезе в предградията на Джорджтаун, небето засия по-ярко, във въздуха се настани странна призрачна тишина, сякаш полята наоколо бяха притаили дъх.

Подобно на двойственото си отношение към личността на Борн, Уеб едновременно обичаше и мразеше Конклин. Той беше негов баща, изповедник, съконспиратор, експлоататор. Алекс Конклин пазеше ключовете към миналото на Борн. В случай като този беше задължително да се срещне с него, защото Алекс бе единственият, който можеше да има някакво предположение как човек, тръгнал по следите на Джейсън Борн, е стигнал до Дейвид Уеб в университета.

Джорджтаун остана далеч зад гърба му. Когато навлезе в извънградската част на Вирджиния, денят вече гаснеше. Около слънцето тегнеха плътни слоести облаци, злачната трева по хълмовете наоколо се поклащаше на вятъра. Натисна газта и колата полетя напред, мощният двигател замърка равномерно.

Докато следваше острите завои на магистралата, внезапно му хрумна, че не е посещавал Мо Панов повече от месец. Мо, психолог към ЦРУ, препоръчан му от Конклин, работеше върху възстановяването на увредената психика на Уеб, за да потисне окончателно самоличността на Борн и да възвърне забравените спомени на Дейвид Уеб. Благодарение на техниките, прилагани от Мо, Уеб откри отломки от спомените си, които смяташе за безвъзвратно изгубени и които изплуваха в съзнанието му и сега. Процесът обаче беше изтощителен и трудоемък, така че в края на семестъра обикновено си даваше почивка, защото работата му в университета в този период ставаше доста по-интензивна и напрегната.

На следващия изход слезе от магистралата и се насочи на северозапад по двупосочно асфалтирано шосе. Защо ли се сети за Панов точно сега? Борн се бе научил да се доверява на интуицията си. Знаеше, че неочакваната мисъл за Мо не му е хрумнала току-така. Каква роля играе доктор Панов в настоящия му живот? Помага му да възвърне спомените си — това ясно, какво още? Борн задълба в тази посока. При последната им среща двамата разговаряха за тишината. Мо подметна, че тишината е мощно средство в процеса на възстановяване на паметта. Човешкото съзнание имало нужда от активност и отбягвало тишината. Но ако човек все пак успеел да вкара в мислите си пълна — малко или повече — тишина, имало голяма вероятност да провокира изплуването на отдавна забравени спомени. „Е, добре, каза си Борн, но защо се сетих за тишината точно сега?“

Намери отговора едва когато зави по дългата, изящно лъкатушеща алея към имението на Конклин. Снайперистът бе използвал заглушител, който помага на стрелеца да остане незабелязан. Но в същото време има и своите недостатъци. При далекобойно оръжие — какъвто бе използваният в случая снайпер — заглушителят може да даде сериозно отклонение. За да има повече шансове за успех, стрелецът би трябвало да се прицели в торса на Борн — далеч по-масивен от коя да е друга част на тялото. Той обаче беше избрал да стреля в главата на жертвата. Ако намерението му е било да убие Борн, подходът му е доста нелогичен. Но ако е искал само да го сплаши — е, тогава вече нещата стоят по друг начин. Тайнственият снайперист очевидно е човек с професионално достойнство, но не и самохвалко; не остави никаква следа за качеството на уменията си. Така или иначе, едно е ясно — действа по предварителен план.