Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Алекс ви е говорил за мен? — Борн поклати глава. — Той никога не говори за работата си с цивилни лица.

Пак същата усмивка, този път насмешката в нея личеше по-ясно.

— Е, аз не съм точно… цивилно лице, както се изрази. — В ръката й имаше кутия цигари. — Имаш ли нещо против да запаля?

— Не, разбира се.

— Защото на повечето американци не им е приятно. Май сте развили мания на тая тема, а?

Въпросът беше риторичен и Борн не отговори. Проследи с поглед как запали цигарата си, вдиша дълбоко дима, после го изпусна бавно, изящно.

— Всъщност определено не съм цивилно лице. — Димът я обгърна. — Работя за Ке д’Орсе.

Борн не помръдна. Ръката му под масата намери керамичния пистолет на Дерон.

Сякаш прочела мислите му, мадмоазел Дютронк поклати глава.

— Успокой се, Джейсън. Жак не ти е подготвил капан. Тук си сред приятели.

— Не разбирам — призна Борн. — Ако вие работите за френското разузнаване, Алекс със сигурност не би споделял с вас нищо, свързано с работата си, за да не ви поставя в неудобна ситуация.

— Така е. Спазвахме тези правила дълги години. — Мадмоазел Дютронк дръпна от цигарата си и остави дима да излезе през разтворените й ноздри. Имаше навика да повдига леко глава, докато издиша. Заприлича му на Марлене Дитрих. — Но в един момент, беше съвсем наскоро, се случи нещо. Не знам какво, той не пожела да ми каже, колкото и да го молех.

Остана загледана в Борн през облака дим. Човек, работещ за разузнавателна агенция, би трябвало да умее да запазва каменно изражението на лицето си и по никакъв начин да не разкрива чувствата или мислите си. В нейните очи обаче Борн видя как мисълта й работи трескаво и разбра, че тя няма намерение да се пази от него.

— Кажи ми, Джейсън, като дългогодишен приятел на Алекс, да си го виждал някога изплашен?

— Не — веднага отвърна Борн. — Алекс не познаваше страха.

— Е, въпросния ден той беше изплашен. Именно затова настоях да ми каже какво става, за да се опитам да помогна или поне да го убедя да се пази повече.

Борн се надвеси напред, напрегнат така, както преди малко бе усетил събеседницата си.

— Кога се случи това?

— Преди две седмици.

— Успяхте ли да разберете за какво изобщо се касае?

— Единственото, което знам, е едно име — Феликс Шифър.

Пулсът на Борн заби учестено.

— Доктор Шифър е работил за АМИПО.

Тя свъси чело.

— Алекс ми каза, че работи към Отдела за тактически несмъртоносни оръжия.

— Това е подразделение на ЦРУ — рече Борн почти на себе си. Мозайката постепенно започваше да се подрежда. Възможно ли е Алекс да е вербувал Шифър да напусне АМИПО и да отиде в Отдела за тактически оръжия? Несъмнено за Алекс не е било проблем да помогне на Шифър „да изчезне“. Но защо да го прави? Ако е бракониерствал на територията на Министерството на отбраната, би следвало да бъде подготвен за ответна реакция.

Погледна Милен.

— Доктор Шифър ли беше причината за страха на Алекс?

— Не пожела да ми каже, Джейсън. Но това е нормално. Онзи ден Алекс говори с много хора по телефона, отговори на много обаждания за кратко време. Беше ужасно напрегнат и разбрах, че явно е достигнал до критичен момент в изключително сериозна оперативна акция. Чух името на доктор Шифър да се споменава на няколко пъти. Подозирам, че е бил обект на въпросната операция.

Инспектор Савой седеше в ситроена си, заслушан в стърженето на чистачките по предното стъкло. Мразеше дъжда. В деня, когато го напусна жена му, валеше; в деня, когато дъщеря му замина да учи в Америка, за да не се върне никога повече, пак валеше. Сега тя живееше в Бостън, беше женена за скучен банкер по инвестициите. Имаше три деца, къща, имот — всичко, за което може да мечтае едно момиче. А той какво? Седи в тоя забутан град, как му беше името, а, да — Гусенвил, и си гризе ноктите чак до живеца. И за капак на всичко — пак вали.

Е, поне има малко разнообразие, все пак следи най-търсената мишена на ЦРУ. Докопа ли Джейсън Борн, кариерата му ще бъде изстреляна в космоса. Може дори самият президент да го забележи. Хвърли поглед към колата, паркирана край отсрещния тротоар — пежото на министър Робине.

От архива на Ке д’Орсе разбра марката, модела и регистрационния номер на автомобила. Колегите му го информираха, че след напускане на летището Робине е тръгнал на север по А1. След като провери кой отговаря за северната част от полицейската мрежа, Савой лично се обади на всички коли, една по една, за да ги предупреди да не използват по никакъв повод радиочестоти, които не са абсолютно сигурни — в съгласие с предупреждението на Линдрос. Никой от постовете не бе забелязал колата на Робине и Савой тъкмо започваше да губи надежда, когато му се обади Жюстин Берар и му каза, че не само е видяла колата на министъра, но и е разменила няколко думи с него на една бензиностанция. Робине й се сторил напрегнат, нервен, дори малко груб.