Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Но не може да няма начин…

— Разбира се, че има начин, mon ami — усмихна се Робине. — Винаги има начин — един приятел ме научи на това, казваше се Джейсън Борн. — Качи се на № 17 и зави на север. — Докато ти почиваше в багажника на колата ми, аз не стоях със скръстени ръце. В четири часа от „Орли“ излита военен самолет.

— Имаш предвид четири следобед? — уточни Борн. — А няма ли вариант да стигна до Будапеща с кола?

— Прекалено е рисковано, навсякъде е пълно с полиция. Пък и откачените ти американски приятелчета вдигнаха на крак и нашето разузнаване. — Французинът сви рамене. — Всичко е уредено. Разполагам с всички необходими документи, за да се качиш на борда. При военните ще си на сигурно място, няма кой да те проверява. Пък и във всеки случай е най-добре да оставим инцидента от трети терминал да поотшуми, non ! — Изпревари няколко бавно движещи се коли. — Дотогава ще трябва да те скрием някъде.

Борн извърна глава и се загледа в безрадостния промишлен пейзаж. Събитията, разразили се при последната му среща с Хан, се стовариха отгоре му с тежестта на товарен влак. Не можеше да отклони вниманието си от парещата болка в душата си, както човек непрекъснато опипва с език болния си зъб, било то само за да провери докъде е пробила болката. Строго аналитичната половина от мозъка му вече бе установила, че казаното от Хан по никакъв начин не потвърждава теорията, че азиатецът познава отблизо Дейвид или Джошуа Уеб. Имаше намеци, подмятания — окей, но доколко бяха сериозни?

Борн, усетил погледа на Робине, се извърна още повече към прозореца.

Французинът изтълкува погрешно мрачното мълчание на приятеля си.

— До шест тази вечер ще си в Будапеща, mon ami , не се притеснявай.

— Merci , Жак. — Борн мигновено се отърси от потискащите мисли. — Благодаря ти за любезността и помощта. Какво следва?

— Alors 14 14 Ами (фр.). — Бел.прев. , отиваме в Гусенвил. Не може да се каже, че е най-живописното френско градче, но там ни очаква един човек, който ще те заинтригува — поне така мисля.

До края на пътуването Робине не каза нито дума повече. По отношение на Гусенвил се оказа прав. Беше от онези някогашни френски села, които поради близостта си до летището бяха превърнати в модерни промишлени зони. Потискащите редици от високи сгради, бизнес центровете със стъклени фасади и огромните търговски центрове от рода на „Уол-март“ изглеждаха малко по-приветливи благодарение на площадчетата и тротоарите, украсени с пъстри цветни лехи.

Борн забеляза радиостанцията, монтирана под таблото — вероятно предназначена за шофьора на Жак. Робине спря да зареди и Борн го попита за честотите, които използват националната полиция и Ке д’Орсе. Докато Робине пълнеше резервоара, Борн прослуша и двете, но не засече информация за инцидента на летището и изобщо нищо, което да го касае. Загледа се в колите, които влизаха и излизаха в бензиностанцията. Приближи се жена и помоли Жак да погледне предната дясна гума на автомобила й. Струвало й се, че е поспаднала. След малко наблизо спря кола с двама млади мъже. Слязоха. Единият вдигна крак на предната броня, другият влезе в магазина. Този, който остана край колонката, хвърли поглед на пежото на Жак, но в следващия момент забеляза жената, която тъкмо се бе върнала при своята кола, и се загледа в нея.

— Нещо в ефира? — попита Робине, щом седна до Борн.

— Нищо.

— Липсата на новини е добра новина — заключи той и тръгна.

Залутаха се из неприветливите градски улички, Борн сегиз-тогиз хвърляше по едно око в огледалото, за да види дали двамата младежи от бензиностанцията не ги следят.

— Гусенвил има древни кралски корени — обясни Робине. — Някога градчето било собственост на Клотер, жената на Кловис — крал на Франция през шести век. По времето, когато франките все още били считани за варвари, той наложил католицизма, като заставил римляните да ни приемат в лоното на църквата. Императорът го направил консул. Така ние сме се простили с варварството, за да се превърнем в яростни защитници на вярата. Днес от средновековния облик на града не е останало нищо. — Министърът спря пред редица жилищни блокове. — Френската история нерядко е скрита на най-невероятни места — заключи той.

— Надявам се не ме водиш в апартамента на настоящата си любовница? — каза Борн, докато се оглеждаше. — Спомням си, че последния път в кафенето, където бяхме седнали, влезе жена ти и се наложи да се преструвам, че дамата на масата ни е с мен.