Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— От вашата уста в Божиите уши. Президентът ви държи под око — рече Роберта Алонзо-Ортис, с което приключи разговора толкова грубо и внезапно, колкото го бе започнала.

Джейсън Борн пристигна в Париж във влажна, облачна сутрин. На фона на дъжда градът на светлините не му се показа в пълния си блясък. Сградите с мансарди под покривите изглеждаха сивкави и натъжени, характерните парижки кафенета, изпълващи тротоарите с глъчка и живот, бяха пусти. Животът, макар и притихнал, си продължаваше, но градът беше различен от дните, когато го обливаха сияйни слънчеви лъчи и от почти всеки ъгъл долитаха сърдечни разговори и смехове.

Изтощен както физически, така и психически, през по-голямата част от полета Борн спа, свит на кълбо и полегнал на една страна. Сънят му сегиз-тогиз беше прекъсван от смущаващи кошмари, но все пак успя да му осигури тъй нужната почивка след болезнената душевна агония, в която го запратиха събитията около излитането му. Събуди се вкочанен от студ, с мисълта за малката каменна фигурка на Буда, увесена на врата на Хан. Физиономията сякаш му се подиграваше, хилеше се насреща му — загадка, върху която трябваше да помисли. Знаеше, че изработката не е уникална — в магазина, от който избраха подаръка на Джошуа, имаше още поне десетина подобни! Освен това много будисти в Азия носят такива амулети за късмет и предпазване от зло.

В съзнанието му изплува онова характерно изражение на Хан, изпълнено с очакване и омраза, когато попита: Позна го, нали? След което изсъска с жар: Този амулет си е мой, Борн. Разбираш ли? Този Буда си е мой! „Хан не е Джошуа Уеб“, каза си Борн. Той е умен, но жесток човек — убиец, взел много жертви. Изключено е да е негов син.

Въпреки силния вятър, който ги посрещна още щом оставиха бреговете на Съединените щати зад гърба си, полет 113 на „Ръш Сървис“ кацна на летище „Шарл дьо Гол“ горе-долу по разписание. Борн изпита неистово желание да скочи от товарния самолет още на пистата, но се удържа. Следващият самолет захождаше за приземяване. Ако скочи сега, ще се озове сам насред пистите, на място, където никой от летищния персонал няма работа. Предпочете да се въоръжи с търпение и да остане вътре още малко.

Машината забави ход и Борн разбра, че е време да действа. Докато самолетът е в движение и двигателите работят, няма да се приближи никой от наземния персонал. Отвори вратата и скочи на плаца точно когато наблизо минаваше цистерна с гориво. Успя да се покатери в движение. Керосиновите пари извикаха спомена за изненадващата атака на Хан и за момент му прилоша. Скочи от камиона при първия удобен случай и се насочи към сградата на терминала.

Вътре се блъсна в един хамалин, затрупа го с извинения на френски и се заоплаква от адска мигрена, като за убедителност притискаше главата си с ръка. Свърна зад ъгъла и се отправи надолу по коридора, като не след дълго мина през две врати — отвори ги с пропуска, задигнат от хамалина при сблъсъка. Озова се в същинската част на терминала, която за негова неприятна изненада се оказа най-обикновен хангар. Вътре сновяха шепа хора. Но поне беше от другата страна на митницата.

Изхвърли пропуска на хамалина в първото кошче, което мярна. Не искаше да го намерят у него, когато онзи съобщи за липсата. Застана под голям стенен часовник и свери своя. Беше малко след шест сутринта парижко време. Обади се на Робине и му описа къде се намира.

Министърът явно остана озадачен.

— С чартърен полет ли пътува, Джейсън?

— Не, с товарен самолет.

— Bon, сега ми стана ясно какво правиш на стария трети терминал. Сигурно са те отклонили от „Орли“. Стой където си, mon ami . Идвам да те взема. — Изкикоти се. — Между другото, добре дошъл в Париж. Бог да ги убие преследвачите ти.

Борн отиде да се поизмие. Когато се погледна в огледалото в мъжката тоалетна, видя изпито и измършавяло лице, тревожни очи и кръв по шията. Едва се позна. Напълни шепите си с вода и обля лицето и главата си, за да отмие потта, мръсотията и остатъците от грима, който бе използвал преди време. Навлажни хартиена кърпа и попи хоризонталния прорез от нож на шията си. Трябваше да намаже раната с антибиотичен крем възможно най-скоро.

Стомахът му се беше свил на топка и макар да не беше гладен, знаеше, че трябва да хапне нещо. Мине се не мине, устата му се изпълваше с вкус на керосин, от което моментално му се повдигаше, чак очите му се насълзяваха. За да отклони мислите си от неприятното усещане, направи пет минути упражнения за разтягане и още пет обща гимнастика, за да освободи от напрежението мускулите си. Не обърна внимание на болката, която му причиниха упражненията, съсредоточи се върху дълбокото си равномерно дишане.