Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Вече може да ви приеме — изчурулика секретарката. — Разговорът й с президента току-що приключи.

„Отмъстителната кучка не пропуска случай, помисли си директорът. Как само й е кеф да ми се прави на всемогъща.“

Съветничката по националната сигурност се беше укрепила зад писалището си — масивна антика, инсталирана в кабинета й на нейни разноски. За директора това бе необяснимо и нелепо, още повече, че на плота нямаше нищо друго, освен комплект месингови химикалки, подарък от президента за встъпването й в длъжност. Директорът нямаше вяра на хора с разтребени бюра. На изящна позлатена поставка зад гърба й бяха забучени американското знаме и знамето с президентския печат. Между тях се виждаше паркът „Лафайет“. От другата страна на писалището й имаше два тапицирани стола. Директорът ги погледна едва ли не с копнеж.

Роберта Алонзо-Ортис изглеждаше свежа и бодра в тъмния си костюм и бяла копринена риза. На ушите и се поклащаха емайлирани обеци със златни подложки и с американското знаме отгоре.

— Току-що разговарях по телефона с президента — каза тя без предисловия: никакво „Добро утро“ или „Заповядайте, седнете“.

— Секретарката ви ме информира.

Алонзо-Ортис го стрелна с поглед — мимолетно напомняне за това колко мрази да я прекъсват.

— Разговорът ни касаеше вас.

Макар да се постара да остане невъзмутим, директорът усети как тялото му трепва.

— В такъв случай може би беше редно и аз да присъствам.

— Не би било неуместно — вметна тя, преди той да има време да отвърне на словесния й шамар. — Конференцията по тероризма се открива след пет дни. Всички служби са в готовност, затова ми е адски неприятно да повтарям, че само ние тук сме принудени да вървим по тънък лед. Няма сила, способна да осуети конференцията, особено някакъв разбеснял се убиец на ЦРУ. Президентът очаква конференцията да приключи с небивал успех. За него тя може да се окаже ключът към преизбирането му на поста. Нещо повече — би могла да се превърне в неговия завет. — Просна длани върху свръхлъскавата повърхност на плота. — Искам да ме разберете съвсем ясно — за мен конференцията е приоритет номер едно. Нейният успех ще гарантира, че идните поколения ще помнят и славят този президентски мандат.

Тъй като не получи покана да седне, директорът изслуша прав дългата й тирада. Той схвана подтекста, унизен от помпозните и гръмки приказки. Не беше човек, който се поддава на заплахи, най-малкото — прикрити. Почувства се като наказан първокласник.

— Наложи се да го информирам за провала на „Уошингтън Съркъл“ — продължи тя, а на лицето й се изписа такова отвращение, сякаш директорът я бе накарал да занесе в Овалния кабинет чувал с изпражнения. — Всеки провал неизменно води след себе си заключения. От вас се иска да анализирате изводите от последния, за да бъде погребан възможно най-скоро. Ясно ли е?

— Напълно.

— Защото нещата няма да се разсеят от само себе си — додаде тя.

На слепоочието на директора бе започнала да пулсира вена. Изпита неистово желание да я замери с нещо.

— Казах, че разбирам напълно.

Роберта Алонзо-Ортис го изгледа от упор, сякаш се опитваше да прецени дали може да му се вярва.

— Къде е Джейсън Борн? — рече най-накрая.

— Напусна страната. — Юмруците на директора бяха побелели от стискане. Не можеше да каже на тая кучка, че Борн просто е изчезнал. Всъщност с усилие произведе и този отговор. В следващия миг забеляза изражението на лицето й и разбра грешката си.

— Напуснал е страната? — Алонзо-Ортис стана. — И къде е отишъл?

Директорът запази мълчание.

— Ясно. Ако Борн припари в района на Рейкявик…

— Защо да го прави?

— Нямам представа. Доколкото си спомням, се е побъркал. Вършее и прави поразии. Сигурно е наясно, че саботирането на конференцията би ни изложило, както нищо друго. — Този път изглеждаше наистина разярена и директорът за пръв път изпита страх от нея. — Искам главата му — изсъска.

— Аз също. — Директорът едва се сдържаше. — Той уби вече двама души, единият от които е мой стар приятел.

Съветничката по националната сигурност заобиколи писалището си.

— Президентът иска Борн да бъде ликвидиран. Един разбеснял се агент — а нека си го кажем направо, Борн е най-тежкият възможен случай — е способен на всичко. А не можем да си позволим да ни изненада с нещо. Ясна ли съм?

Директорът кимна.

— Можете да ми вярвате — смятайте Борн за мъртъв; за изчезнал, все едно никога не е съществувал.