Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Е, тогава кой е Джейсън Борн?

Поклати глава, отвратен от самия себе си. Въпреки че въпросът наистина беше в състояние да го подлуди, поне засега трябваше да го остави настрани. Добре поне, че разбра защо Спалко му се обади в Париж. Това беше своеобразен тест, който — според системата за оценяване на Спалко — Хан не издържа. От този момент нататък Хан се превърна в непосредствена заплаха за Спалко — каквато беше и Борн. Що се отнася до възприятията на Хан, той също възприемаше Спалко като враг. През целия си живот той познаваше един-единствен начин за справяне с враговете — елиминиране. Прекрасно съзнаваше опасността и я приемаше като предизвикателство. Спалко беше убеден, че е способен да се справи с Хан. Нима можеше да знае, че заради тази си арогантност ще изгори с още по-ярък пламък?

Хан допи чашата си, вдигна капачето на телефона си и набра номер.

— Тъкмо щях да ти се обаждам, изчаквах да изляза от сградата — чу гласа на Итън Хърн. — Случи се нещо.

— Какво по-точно? — Хан си погледна часовника, наближаваше пет.

— Преди около две минути пристигна камион с опасни отпадъци. Слязох в мазето и видях как двама мъже и една жена изнасят от него човек на носилка.

— Жената трябва да е била Анака Вадас — рече Хан.

— Супергадже!

— Слушай, Итън — прекъсна го Хан, — много внимавай с нея. Тя е изключително опасна.

— Жалко — замечта се Хърн.

— Сигурен ли си, че никой не те е видял? — Хан искаше да отклони вниманието му от Анака Вадас.

— Абсолютно, взех всички предпазни мерки.

— Добре. — Хан се замисли за момент. — Можеш ли да разбереш къде са откарали човека? Трябва ми точното място.

— Вече знам. Видях къде спря асансьорът. Четвъртият етаж — неприкосновената лична територия на Спалко. Влиза се само с магнитна карта.

— Можеш ли да се сдобиеш с такава?

— Изключено. Има само една и той не се разделя с нея.

— Значи трябва да намеря друг начин — заключи Хан.

— Магнитните карти не са ли защитени?

— Защитени са, но ако ти сече пипето… — засмя се Хан. — Винаги има начин да се влезе в заключена стая, Итън, както и да се излезе.

Хан стана, остави няколко монети на масата и си тръгна. Не го свърташе на едно място.

— Като стана дума за влизане и излизане, трябва да вляза в „Хуманистас“.

— Но там е…

— Имам причина да смятам, че Спалко ме очаква. — Хан пресече улицата, като огледа внимателно района за подозрителни лица.

— Виж, това е вече друго нещо — рече Хърн. Замълча, докато обмисли ситуацията. — Изчакай така, не затваряй. Трябва да си погледна в компютъра. Може да намеря нещо.

Не след дълго гласът му се чу в слушалката.

— Окей, пак съм тук. Наистина намерих нещичко. Мисля, че ще ти хареса.

Арсенов и Зина пристигнаха в къщата час и половина след другите. Всички се бяха преоблекли в дънки и работни ризи и бяха вкарали първия фургон в просторния гараж. Докато жените се заеха с торбите с храна, които донесоха Зина и Арсенов, мъжете отвориха сандъка с инструменти, който ги чакаше в къщата, и напълниха пистолетите за боядисване.

Арсенов взе снимките, които му бе дал Спалко, и се зае да боядисва фургона в цветовете на националния флаг на Исландия. Докато първата кола изсъхне, вкараха в гаража втората. С помощта на предварително приготвен шаблон изписаха от двете страни на возилото Хафнарфъордур — пресни плодове и зеленчуци.

Влязоха в къщата, където вече ухаеше апетитно на прясно сготвена храна. Преди да започнат да вечерят, си казаха молитвите. Зина бе обзета от вълнение, което я разтърсваше като електрически ток. Рецитираше наизустените думи, но мисълта й се рееше около Шейха и ролята й в триумфалната победа, от която ги делеше само един ден.

Разговорът по време на вечерята беше оживен от вълните на напрежение и очакване. Арсенов, който обикновено не приемаше прояви на фриволно поведение, този път позволи на другарите си да отпуснат нервите — макар и само за кратко. Докато жените разтребят масата, заведе мъжете в мазето, за да поставят нужните лепенки и обозначения от двете страни и върху предния капак на втория фургон. Изкараха го и на негово място вкараха третия, който боядисаха в цветовете на „Енергоразпределение“, Рейкявик.

После, изтощени от дългия ден, всички бяха готови за лягане. На другата сутрин щяха да стават много рано. Въпреки това Арсенов ги накара да преговорят още веднъж задълженията си, при това настоя да го направят на исландски. Искаше да види как им се отразява умствената умора. Не че се съмняваше в хората си — всичките му деветима другари се бяха доказали неведнъж. Това бяха хора с изключителна физическа и умствена издръжливост и което може би беше най-важното, изцяло лишени от чувство за разкаяние и угризение. Но все пак никой от тях не бе участвал в подобна мащабна операция, чието въздействие би трябвало да обхване целия свят. NX20 им осигуряваше средствата и възможностите. И Арсенов беше изключително доволен да види как те черпят от ресурсите си енергия и издръжливост, за да изиграят ролите си без грешка.