Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Устните й се разляха в широка усмивка и зад тях проблеснаха равните й бели зъби.

— Успях да убедя не само теб, но и Хан. — Придърпа единствения стол в помещението и се настани близо до Борн. — Как да ти кажа, познавам го прекрасно… твоя син. О, да, Джейсън, знам. Знам повече, отколкото предполагаш — далеч повече от самия теб. — Изкикоти се, звънливият ромон отекна весело в стаята, подхранен от изражението на лицето на Борн. — Дълго време Хан не знаеше дали си жив или не. Какво ли не направи, за да те открие, но все удряше на камък — твоите хора от ЦРУ се бяха постарали добре и те бяха скрили. Но Степан му помогна. Далеч преди Хан да разбере, че си жив, прекарваше дълги часове в тайни кроежи и планове как ще ти отмъсти. — Кимна. — Да, Джейсън, омразата му към теб беше изпепеляваща. — Опря лакти в коленете си и се наведе към него. — Е, как се чувстваш?

— Възхищавам се на изпълнението ти. — Въпреки силните чувства, които тя разбуни у него, той беше решен да не й достави удоволствието да види реакцията му.

— Аз съм жена с разнородни таланти — навири нос Анака.

— И изключително предана, както се убедих. — Той поклати глава. — Спасихме един другиму живота си. Това нищо ли не означава за теб?

Тя се изправи и го погледна строго, почти делово.

— Има поне един въпрос, по който можем да постигнем съгласие. Животът и смъртта са единствените неща, които имат значение.

— Ами тогава, пусни ме — предложи той.

— О, да, определено, толкова си паднах по тебе, Джейсън — изсмя се тя. — В живота не става така. Това, че те спасих, беше по една-единствена причина — Степан.

— Как го допусна? — попита той, смръщил лице.

— Защо не? С него се познаваме отдавна. Известно време той беше единственият приятел на майка ми.

— Спалко и майка ти са се познавали? — изненада се Борн.

Анака кимна. Сега, когато той беше вързан и не представляваше опасност за нея, изглежда, беше по-склонна да говори. Това му се стори доста подозрително.

— Двамата се срещнали, след като баща ми я изрита — продължи Анака.

— Тоест? — Любопитството му се разпали, въпреки че искаше да остане безпристрастен. Тази жена можеше да накара и змия да изплюе отровата си.

— Закара я в санаториум. — Очите на Анака потъмняха, някъде от дълбините на душата й надзърна старателно спотайвано чувство. — Прати я за освидетелстване. Не беше никакъв проблем. Тя беше толкова немощна, че нямаше как да му се противопостави. В онези години… всичко беше възможно.

— И защо го е направил? Не ти вярвам.

— Хич не ме интересува дали ми вярваш. — Изгледа го за момент, все едно влечуго съзерцава жертвата си. После, вероятно водена от вътрешна необходимост, продължи: — Беше му станала неудобна. Любовницата му го тормозеше. В това отношение той беше ужасно слаб. — Избилата омраза беше превърнала лицето й в грозна маска и Борн осъзна, че най-сетне е решила да сподели истината за миналото си. — Той така и не разбра, че знам какво е сторил, защото аз не го допуснах. Никога. — Тръсна глава. — Както и да е, Степан посещаваше същата клиника. По онова време ходеше на свиждане с брат си… който беше направил неуспешен опит да го убие.

Борн я наблюдаваше втрещен. Даде си сметка, че не може да прецени дали тя лъже, или казва истината. Досега беше сигурен, че е познал само в едно — тази жена водеше война. Ролите, които играеше толкова изкусно, бяха нейните атаки, нейните нашествия във вражеската територия. Вгледа се в непреклонните й очи и видя в тях нещо ужасно — способността й да манипулира хората, които привлича около себе си.

Тя се надвеси напред, стисна брадичката му между двата си пръста.

— Не си виждал Степан, нали? Цялата дясна половина на лицето и врата му са претърпели сложна пластична операция. Версиите му пред различните хора са различни, но истината е, че брат му го залял с бензин и се опитал да го запали.

Борн не успя да сдържи реакцията си.

— Боже мой, защо?

— Кой знае? — сви рамене тя. — Бил е опасно луд. Степан го е знаел, баща му — също. Но е отказвал да го признае, докато не е станало твърде късно. А дори след това е продължил да защитава момчето, да настоява, че случилото се е трагичен инцидент.

— Не е изключено — намеси се Борн. — Но дори да е така, това не те извинява за заговора срещу собствения ти баща.

— Как си позволяваш точно ти да го кажеш — изсмя се тя, — след като двамата с Хан се опитахте да се убиете един друг? Толкова бяс в двама души — пази боже!

— Той ме нападна. Аз се защитавах.