Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— А не става ли да повторя още веднъж номера?

Оскар поклати глава.

— Много е вероятно да оставиш ключалката в заключеното й положение, след което ще се наложи да излизаш с все вратата. — Захили се и тупна Хан по гърба. — Не се тревожи, имам вяра в теб.

Хан го изгледа подозрително.

— Че откога имаш вяра в нещо изобщо?

— Прав си — Оскар му подаде кожено куфарче с цип. — В нашата професия не бива да вярваш на каквото и да било.

Точно в два и половина сутринта местно исландско време Зина и Арсенов положиха старателно опакованото тяло на Магомет в един от фургоните и се отправиха към отдалечен залив още по на юг по брега. Караше Арсенов. Зина, загледана в подробна карта, от време на време вдигаше глава и го упътваше.

— Усещам хората нервни — рече след известно време чеченецът. — Не е само заради очакването.

— Не предприемаме всеки ден такива мисии, Хасан.

Той я погледна.

— Понякога се питам дали във вените ти не тече ледена вода.

Тя се усмихна и го стисна за крака.

— Прекрасно знаеш какво тече във вените ми.

— Да, това го знам — кимна той. Трябваше да признае, че въпреки силното му желание да поведе народа си се чувстваше най-щастлив със Зина. Копнееше за времето, когато войната ще е свършила, а той ще захвърли бунтовническата дреха и ще бъде неин съпруг, баща на децата им.

— Никога не сме говорили за нас двамата, Зина — рече той, след като слезе от шосето и колата се затътри по черен път надолу към брега.

— Какво имаш предвид? — Тя, разбира се, знаеше прекрасно отговора, но трябваше да преодолее внезапно обзелия я ужас. — Говорили сме, естествено.

Наклонът стана доста сериозен и Арсенов намали. Зина забеляза последния завой по пътеката; оттатък лежеше скалистият залив и неспокойният Северен Атлантически океан.

— Не и за нашето бъдеще, за нашия брак, за нашите деца, които ще имаме един ден. Какъв по-подходящ момент, за да се вречем в любов.

В този момент тя си даде сметка колко интуитивен човек е Шейха. Изричайки тези слова, Хасан Арсенов подписа собствената си присъда. Той се страхуваше да умре. Зина го усети в подбора на думите, ако не в тона и очите му.

Видя съмненията му спрямо нея. Ако бе научила нещо, след като се присъедини към бунтовниците, то беше, че съмнението подкопава инициативата, увереността и най-вече действеността. Вероятно заради изключителното напрежение и безпокойство, той се беше разголил пред нея и слабостта му я отврати, както беше отвратила и Шейха. Съмнението на Хасан в нея явно се отразяваше на мисленето му. Тя допусна огромна грешка, като тръгна без време да вербува Магомет. Но беше ужасно нетърпелива да прегърне бъдещето, обещано й от Шейха. Въпреки това, съдейки по агресивната реакция на Хасан, той вероятно беше започнал да се съмнява в нея още преди. Да не би да е изгубил вяра в нея?

Пристигнаха на мястото на срещата петнайсет минути преди уговорения час. Тя се обърна и пое лицето му в ръце.

— Хасан, двамата с тебе отдавна крачим рамо до рамо в сянката на смъртта — подхвана тихо. — Оцеляхме по волята на Аллах, но и благодарение на безрезервната си отдаденост един на друг. — Наведе се и го целуна. — И ето, сега се обричаме един на друг, понеже очакваме смъртта в името на Аллах с повече трепет, отколкото враговете ни очакват живота си.

— Пред очите на Аллах, след ръката на Аллах, в сърцето на Аллах — изрече той импровизирана благословия.

Прегърнаха се, но Зина, естествено, беше отплавала далеч по вълните на океана. Питаше се какво ли прави Шейха в този момент. Копнееше да зърне лицето му, да усети близостта му. Скоро, успокои сама себе си. Съвсем скоро всичко, за което бе мечтала, ще й принадлежи.

След известно време излязоха от фургона и се изправиха на брега, заслушани в прибоя. Луната вече беше залязла в кратката нощ на Далечния север. Само още час и щеше да съмне и да дойде поредният нов дълъг ден. Намираха се горе-долу по средата на залива, който ги обгръщаше от двете страни като с ръкави, вълните утихваха, изгубили обичайната си мощ. Режещият вятър, надигнал се над черните води, накара Зина да потрепери, но Арсенов я прегърна.

Забелязаха светлинка, примигна три пъти. Корабът беше пристигнал. Арсенов светна с фенерчето си, за да отвърне на сигнала. Успяха да различат силуета на рибарския кораб, който приближаваше без светлини. Върнаха се във фургона, взеха товара и го смъкнаха до брега.

— Няма ли да се изненадат, като те видят пак? — попита Арсенов.