Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Реши да не ми отговаряш. Приветствам тази проява на смелост. — Усмихна се очарователно. — И ми е жал за безполезността на този акт.

Опря спираловидния край на инструмента в плътта на Борн.

Хан влезе в „Худини“ — магазин за магически и логически игри на улица „Ваци“ № 87. Стените и витрините на миниатюрния бутик бяха претъпкани с всякакви видове, форми и разновидности магически трикове, мисловни задачи и плетеници — стари и нови. Деца от всякакви възрасти дърпаха родителите си по пътечките, сочеха и гледаха с ококорени очички вълшебните предмети.

Хан се приближи към една от забързаните продавачки и й каза, че търси Оскар. Тя го попита за името му, вдигна телефона и набра вътрешен номер. Каза нещо в слушалката и след миг упъти Хан към задната част на магазина.

Той мина през врата в дъното и се озова в малък вестибюл, осветен от гола крушка. Стените бяха в неопределен цвят; миришеше на варено зеле. Изкачи се по желязна вита стълба и влезе в офиса на втория етаж. Беше пълно с книги, предимно първи издания на литература, свързана с магията, биографии и автобиографии на известни магове и фокусници, специалисти по изчезването. На стената над стар дъбов сандък с ролетка имаше снимка на самия Хари Худини — при това с автограф. Както при последното посещение на Хан тук, старият персийски килим все така покриваше дървения под и все така отчаяно се нуждаеше от почистване, а огромният, троноподобен стол с висока облегалка си беше на същото почетно място срещу писалището.

Оскар седеше в същата поза, както преди година, когато се видяха за последен път. Беше мъж на средна възраст с крушовидно телосложение и огромни бакенбарди, подчертаващи допълнително и бездруго издутия му нос. Надигна се да посрещне госта и ухилен широко, заобиколи писалището и се здрависа сърдечно.

— Добре дошъл отново — рече и покани Хан да седне. — С какво мога да ти бъда полезен?

Хан му каза от какво се нуждае. Докато слушаше, Оскар си водеше записки, от време на време кимаше, по-скоро на себе си.

После вдигна глава.

— Това ли е? — Изглеждаше разочарован. Най-много от всичко на света обичаше предизвикателствата.

— Не съвсем — продължи Хан. — Остава магнитната ключалка.

— Е, най-после нещо интересно! — Оскар цял сияеше. Потърка ръце и стана. — Заповядай, приятелю, насам.

Въведе Хан в облепен с тапети коридор, осветен от лампи, подобни на газеничета. Вървеше, поклащайки се, изглеждаше смехотворно, като пингвин. Но когато човек го видеше да се измъква от три чифта белезници за няма и минута и половина, откриваше нов смисъл на думата „финес“.

Отвори вратата на работилницата си и влезе — просторно помещение, равномерно разделено на парцели, оградени с работни пейки, пред всяка от които имаше метален тезгях. Подкани Хан към единия, където взе да ровичка из чекмеджетата. Накрая извади малка черна кутийка с хромирани страни.

— Магнитните ключалки са на захранване, това ти е ясно, предполагам? — След като Хан кимна, онзи продължи:

— И са защитени срещу авария, тоест осигурява им се постоянен източник на енергия. Всеки, който използва подобни ключалки, знае, че прекъснеш ли захранването, вратата се отваря. Така че задължително се предвижда допълнителен източник на енергия, та дори и два — зависи колко те гони параноята.

— В този случай — адски много — увери го Хан.

— Това е чудесно — кимна Оскар. — В такъв случай забрави за прекъсване на тока — ще отнеме време, а дори да имаш достатъчно време, пак може да не успееш да елиминираш всички резервни източници. — Вдигна пръст във въздуха. — Това, което не се знае обикновено, е, че магнитните ключалки работят с променлив ток, тоест искам да кажа…

— Пак започна да рови из чекмеджетата, извади друг предмет. — … Нуждаеш се от портативен акумулатор, който да ти осигурява прав ток и да е достатъчно мощен, за да елиминира магнитния контакт.

Хан пое акумулатора. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше.

— Как работи това?

— Представи си, че върху електрическата система падне гръм. — Оскар потупа акумулатора. — Това устройство ще обърка променливата верига за достатъчно време, че да успееш да отвориш вратата, но без да я прекъсва изцяло. Впоследствие тя ще се възстанови и ключалката ще заработи пак.

— Колко време имам? — попита Хан.

— Зависи от вида и модела на ключалката. — Оскар сви рамене. — Бих казал, петнайсетина минути, може и двайсет да са, но не повече.