Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Ами да, след като го казваш, съм склонен да се съглася. — Драйвър облиза устните си. — Възможно е Шифър да е работил по съвсем други проекти, за които не е искал да знаят нито АМИПО, нито ние.

— И защо не го питаш какви са тези проекти? — Линдрос изглеждаше объркан.

— Много бих искал — отвърна Драйвър. — Проблемът е, че не знам къде е Феликс Шифър.

— Ако ти не знаеш, кой би могъл да каже? — попита заместник-директорът.

— Единственият, който знаеше, беше Алекс.

— Господи, та Алекс Конклин е мъртъв! — Линдрос стана и се надвеси над бюрото, грабна пурата от устата на Драйвър. — Откога доктор Шифър е в неизвестност, Ранди?

— От шест седмици — отвърна онзи, затворил очи.

Сега вече Линдрос разбра. Ето защо Драйвър се бе държал толкова враждебно при предишната им среща. Бил е ужасен, че в Агенцията са разбрали за колосалния пробив в сигурността.

— Как, по дяволите, допусна това да се случи? — попита Линдрос.

Сините очи на Драйвър се втренчиха в него.

— Алекс е виновен. Доверих му се, но нима имах избор? Познаваме се от години — та той е легендарна фигура в Агенцията, за бога! А изведнъж какво направи? Скри Шифър вдън земя.

Драйвър втренчи мрачен поглед в пурата си.

— Той ме използва, Линдрос, изигра ме най-елегантно. Изобщо не е искал Шифър да работи за директората. Изобщо не го е направил в името на Агенцията и на всички нас. Измъкнал е доктора от АМИПО, за да може след това да го скрие.

— Но защо? Защо е искал Шифър да изчезне?

— Нямам идея. Де да знаех.

В гласа на Драйвър звучеше болка и Линдрос за пръв път го съжали. Излизаше, че всичко, което беше чувал за Александър Конклин, е вярно. Факирът на манипулациите, пазителят на всички черни тайни, агентът, който няма доверие на никого, освен на Джейсън Борн, неговото протеже. За миг се зачуди как ли ще се отрази тази информация на Стария. Двамата с Конклин бяха дългогодишни близки приятели; бяха израсли заедно в Агенцията — това бе техният живот. Разчитаха един на друг, вярваха си взаимно, а сега — този горчив хап. Конклин наруши почти всички основни правила на ЦРУ, за да се добере до целта си: доктор Феликс Шифър. Изигра не само Драйвър, но и ЦРУ. Как ще успее да опази Стария от тази новина? Но въпреки тези си мисли Линдрос си даваше сметка за неотложния въпрос, довел го в директората.

— Очевидно Конклин е знаел с какво реално се е занимавал доктор Шифър и е искал да държи нещата в свои ръце — продължи Линдрос. — Но какво, да му се не види, е това нещо?

Драйвър го погледна безпомощно.

Степан Спалко стоеше в центъра на площад „Капистран“, на хвърлей място от лимузината си. Над него се издигаше кулата „Мария Магдалена“ — единственият спомен от францисканската църква от ХШ в., чийто неф и олтар били унищожени от нацистите през Втората световна война. Докато чакаше, усети как режещият вятър развява черното му палто и се промъква към кожата му.

За всеки случай си погледна часовника. Сидо закъсняваше. Беше трениран да не се тревожи, но тази среща беше толкова важна, че не успя да потисне досадния гъдел на безпокойството. Глокеншпилът с двайсет и четири плочки, който се намираше на върха на кулата, удари петнайсет минути след кръглия час. Сидо закъсняваше недопустимо.

Спалко, загледан в постоянното движение на тълпите, тъкмо се канеше да наруши протокола и да се обади на Сидо по мобилния телефон, който лично му беше подарил, когато видя учения да бърза към него откъм другата страна на кулата. Носеше нещо, което му заприлича на бижутерско куфарче с мостри.

— Закъсня — кратко каза Спалко.

— Знам, но нищо не можеше да се направи — доктор Сидо обърса челото си с ръкава на палтото. — Едва го измъкнах от склада. Беше пълно със служители от лабораторията и трябваше да изчакам, докато хладнината стая се изпразни, за да не събуждам…

— Не тук, докторе!

Спалко, който едва се удържа да не го фрасне, задето онзи заговори по работа на обществено място, стисна Сидо за лакътя и почти го занесе до дебелите сенки, които хвърляше зловещият силует на бароковата каменна кула.

— Разбрахме се да си държиш езика зад зъбите пред други хора, Петер, забрави ли? — продължи Спалко. — Двамата с тебе сме част от елитна групировка. Вече ти го казах.

— Знам — нервно изфъфли Сидо, — но ми е трудно да…

— Не ти е трудно да им измъкваш парите, нали?

Сидо отвърна очи.

— Заповядай — рече. — Това е всичко, за което ме помоли, даже малко отгоре. — Вдигна куфарчето. — Хайде да приключваме. Трябва да се връщам в лабораторията. Когато се обади, правех изключително важно изчисление.