Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Файед ас-Сауд сравни разклонението, където се намираха, с отбелязаното на картата, с която като че ли никога не се разделяше.

— Честно казано, вълнуват ме други неща. — Доволен от обезопасения периметър, арабинът продължи напред.

— Ясно — трябва да я карам като кон с капаци.

— Моля? — изгледа го онзи.

— Мислех си, че двамата с теб сме добър отбор. Разбираме се прекрасно. Що се отнася до охрана и безопасност, сме на едно мнение.

— Искате да кажете, че изпълнявам заповедите ви, без да създавам проблеми.

— Така ли прозвуча? — Американецът изглеждаше засегнат.

— Не е нужно да го казвате директно, господин Хъл. Вие, както повечето американци, сте доста прозрачни. Ако не положите изрични усилия да пазите самообладание, непрекъснато сте или ядосани, или сърдити.

Хъл усети как в душата му се надига възмущение.

— Ние не сме деца!

— Напротив — продължи все така монотонно Файед ас-Сауд. — Понякога се държите точно като шестгодишния ми син.

Хъл едва се въздържа да не извади своя 357-милиметров „Глок 31“ и да го тикне в лицето на арабина. Как си позволява да говори така на висш американски държавник! Все едно да заплюе американското знаме, за бога! Но нима има смисъл от демонстрация на сила? Не, колкото и да не иска да си го признае, трябва да намери друг подход.

— Добре тогава, какво предлагаш? — попита с възможно най-безразличен глас.

— За да бъда честен докрай — отвърна Файед ас-Сауд без капка емоция, — предпочитам двамата с господин Карпов да изгладите търканията си сами.

Хъл поклати глава.

— Изключено, приятелю — знаеш го не по-зле от мен.

За жалост арабинът наистина го знаеше. Хъл и Карпов вече бяха затънали дълбоко в недрата на взаимната си враждебност. Най-доброто, на което можеше да се надяват, беше да успеят да удържат омразата си до спорадични изстрели един към друг, без да се стига до ескалация на напрежение.

— Мисля, че ще съм най-полезен и на двама ви, ако запазя неутралитет — рече накрая. — В противен случай, кой ще ви пази да не се разкъсате на парчета?

След като купи всичко необходимо за Борн, Анака излезе от бутика за мъжки дрехи. Тъкмо смяташе да се отправи към квартала с магазини за театрални принадлежности, когато забеляза движение покрай витрината зад себе си. Не трепна, не хукна напред, а, напротив, забави крачка, за да може да се огледа по-спокойно и да установи, че наистина я следят. Пресече улицата възможно най-небрежно, спря пред една витрина. В отражението видя Кевин Маккол, който уж вървеше към ъгловото кафе на тротоара откъм нейната страна. Анака знаеше, че не може да отиде да купува гримове, ако не му се измъкне.

Застана с гръб към него и извади мобилния си телефон, набра номера на Борн.

— Джейсън, Маккол ме откри — каза тихичко.

— Къде си?

— В началото на „Ваци“.

— Наблизо съм.

— Нали се разбрахме да си стоиш в хотела. Къде си ходил?

— Открих следа — отвърна той.

— Нима? — Сърцето й биеше лудо. Да не би да е разбрал за Степан. — Каква по-точно?

— Първо трябва да се отървем от Маккол. Иди на улица „Хатюи“ № 75. Чакай ме на рецепцията.

Обясни й точно какво трябва да прави. Тя го изслуша напрегнато.

— Сигурен ли си, че се налага, Джейсън?

— Прави каквото ти казвам — сряза я той — и всичко ще се оправи.

Анака затвори и спря такси. Качи се и даде на шофьора адреса, който Борн я накара да повтори. Щом тръгнаха, се огледа, но не видя Маккол, макар че беше сигурна, че я е проследил. След малко един очукан тъмнозелен опел си проправи път между колите и се залепи за таксито. Анака надзърна в страничното огледало на шофьора и видя познатото едро телосложение на американеца. На устните й се плъзна усмивка. Кевин Маккол захапа стръвта. Сега остава планът на Борн да проработи.

Степан Спалко, току-що завърнал се в сградата на „Хуманистас“ ООД в Будапеща, тъкмо преглеждаше международния трафик на тайните служби за някакви новини, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Какво има? — троснато попита той.

— Пътувам за среща с Борн на „Хатюи“ 75 — рече Анака.

Спалко се извърна и се отдалечи от инженерите, които обслужваха разкодиращите машини.

— Това е клиниката „Юросентър Био-I“. Значи знае за Петер Сидо.

— Каза, че е напипал нова следа, но не можах да измъкна нищо повече.

— За този човек няма прегради. Ще се погрижа за Сидо, но не бива да допускаш Борн да се приближава до кабинета му.

— Ясно — рече Анака. — Във всеки случай, преди това Борн ще трябва да се справи с агента на ЦРУ, който го следи.