Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Борн ми трябва жив, Анака — жив е хиляди пъти по-ценен, поне засега. — Спалко пресяваше мислено възможностите, отхвърляше ги една по една, докато не стигна до приемливо решение. — Остави всичко на мен.

Анака кимна, таксито летеше напред.

— Можеш да разчиташ на мен, Степан.

— Знам.

Анака се загледа през прозореца.

— Така и не ти благодарих за баща ми.

— Отдавна трябваше да се случи.

— Хан си мисли, че съм ядосана, защото не съм го направила сама.

— И какво, прав ли е?

В очите на Анака имаше сълзи, тя ги избърса някак с досада.

— Все пак ми беше баща, Степан. Каквото и да е направил… все пак ми беше баща. Отгледал ме е.

— Но не те е отгледал както трябва, Анака. Никога не е знаел как да ти бъде баща.

Тя си спомни за лъжите, които сервира на Борн, без да й мигне окото, за перфектното детство, което винаги си бе мечтала да има. Баща й нито веднъж не й бе прочел приказка за лека нощ, нито веднъж не я бе преоблякъл; нито веднъж не бе дошъл на празник в училище — все беше някъде. А що се отнася до рождените й дни, винаги ги забравяше. Една сълза успя да се промъкне през преградата и се изтърколи по бузата й, заседна в ъгълчето на устата й, Анака усети соления вкус, сякаш подсилил горчивината на спомена.

Тръсна глава.

— Едно дете явно не може да осъди безапелационно родителите си.

— Не и аз.

— Било е различно. Пък и знам какво изпитваше към майка ми — подсети го тя.

— Обичах я, вярно. — В съзнанието на Спалко изплува образът на Саса Вадас: огромни очи, грейнали очи, кадифена кожа, пълната извивка на устните й, когато плавната й усмивка озари лицето ти, за да те приласкае. — Тя беше абсолютно уникална, особено създание, истинска принцеса, както подсказва името й.

— Тя беше роднина колкото на тебе, толкова и на мене — рече Анака. — Със сърцето си бе почувствала страданието ти, без да си й казал нещо.

— Чаках дълго време, за да отмъстя на баща ти, Анка, но никога не бих го направил, ако не бях сигурен, че и ти го искаш не по-малко от мен.

Анака се засмя, вече напълно беше се съвзела. Краткият емоционален момент, на който се бе поддала, я отврати.

— Не очакваш от мен да ти повярвам, нали, Степан?

— Виж, Анака…

— Не забравяй с кого говориш. Познавам те, ти уби баща ми в удобен за теб момент. И да, прав си, той щеше да каже на Борн всичко. А ако Борн бе научил достатъчно, щеше да те погне моментално. Това, че аз също исках смъртта на баща си, беше чисто съвпадение.

— Сега вече разбираш защо си толкова важна за мен.

— Може да е така, Степан, може и да не е — за мен няма никакво значение. Нямам представа как се гради емоционална връзка, дори да исках да опитам.

Мартин Линдрос представи официалните си документи лично на Ранди Драйвър, шефа на Директората за тактически несмъртоносни оръжия. Драйвър, който зяпаше Линдрос така, сякаш можеше да го стресне с поглед, взе документите без коментар и ги хвърли на бюрото си.

Беше заел стойка на изряден пехотинец — изправен, глътнал корема, стегнал мускули, готов да влезе в бой. Сините му очи, разстоянието, между които беше доста малко, изглеждаха почти кривогледи; изражението на лицето му беше сърдито. В кабинета му, където всичко беше бяло и метално, се носеше едва доловима миризма на дезинфектант, сякаш по случай идването на Линдрос бе поръчал да излижат още веднъж всичко.

— Личи, че си запретнал здраво ръкави след последната ни среща — каза той, без да поглежда събеседника си. Явно осъзна, че няма да го стресне само с поглед. Затова премина към словесна атака.

— Аз съм си такъв — работлив — отвърна Линдрос. — Ти просто ме принуди да си губя времето с глупости.

— Което ме прави изключително щастлив. — Физиономията на Драйвър леко се пропука в някакво подобие на усмивка.

Линдрос пристъпи от крак на крак.

— Защо гледаш на мен като на враг?

— Ами сигурно защото наистина си враг. — Драйвър най-сетне седна зад бюрото си от матирано стъкло и неръждаема стомана. — Как другояче да нарека човек, който ми се изтърсва изневиделица с намерението да ми разрови градината?

— Просто разследвам…

— Стига с тия простотии, Линдрос! — скочи Драйвър вбесен. — Почне ли лов на вещици, го надушвам от сто метра! Ти си хрътката на Стария. Не се опитвай да ме пързаляш. Изобщо не става въпрос за убийството на Алекс Конклин.

— И защо мислиш така?

— Защото това разследване е заради мен !

Сега вече Линдрос наистина остана заинтригуван. Не пропусна да забележи, че Драйвър току-що пъхна в ръката му силен коз. Сграбчи го, без да се колебае, и се усмихна велемъдро.