Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Спалко бутна ръката на Сидо.

— Изчакай малко, Петер. Още съвсем малко.

Очилата на Сидо блеснаха.

— Но нали ме извика, защото ти трябва сега — веднага. Както ти казах, веднъж поставен в преносимото куфарче, материалът е жив само за четирийсет и осем часа.

— Не съм забравил.

— Направо съм в шах, Степан. Поех огромен риск, като го изнесох от лабораторията в работно време. Сега трябва да се върна веднага, в противен случай…

Спалко се усмихна и в същото време затегна хватката около ръката на Сидо.

— Никъде няма да вървиш, Петер.

— Моля?

— Съжалявам, че не те предупредих по-отрано, но… хм, за парите, които ти плащам, не е достатъчно да ми осигуриш само продукта. Трябваш ми ти.

— Но това е невъзможно — поклати глава докторът. — Няма смисъл да ти го казвам!

— Няма невъзможни неща, Петер — и няма смисъл да ти го казвам.

— Не, изключено. Точка по въпроса — отсече Сидо.

Спалко се усмихна мило и извади от вътрешния джоб на палтото си снимка.

— Каква беше приказката за снимката и оригинала? — попита, докато му я поднасяше.

— Откъде имаш снимка на дъщеря ми? — преглътна докторът.

Усмивката на Спалко не слезе от устните му.

— Направена е лично от един от хората ми, Петер. Виж датата.

— От вчера е. — В пристъп на бяс Сидо разкъса снимката. — В наши дни са възможни всякакви фалшификации — рече, внезапно успокоен.

— Напълно си прав. Но те уверявам, че специално тази снимка си е съвсем истинска.

— Лъжец! Аз съм дотук! Пусни ме!

Спалко го пусна.

— Не искаш ли да поговориш с Роза, Петер? — попита, докато Сидо се отдалечаваше. Подаде му телефона си. — Имам предвид веднага?

Доктор Сидо спря насред крачка. Обърна се. Лицето му беше потъмняло от гняв и едва сдържан страх.

— Ти ме убеди, че си приятел на Феликс. Приех те за свой приятел.

Спалко продължи да държи телефона в протегнатата си ръка.

— Роза би се радвала да поговори с теб. Ако сега си тръгнеш… — Сви рамене. В тишината надвисна заплаха.

Бавно, тежко Сидо се върна. Взе телефона в свободната си ръка, долепи го до ухото си. Установи, че сърцето му бие толкова лудешки, че му пречи да мисли.

— Роза?

— Татко? Татко? Къде съм? Какво става?

Паниката в гласа на дъщеря му го хвърли в неописуем ужас. Не си спомняше някога да е бил по-уплашен.

— Ти ми кажи какво става, скъпа?

— В стаята ми нахлуха някакви мъже, сграбчиха ме, нахлузиха ми качулка на главата…

— Достатъчно — рече Спалко и взе телефона от треперещата ръка на Сидо. Прекъсна връзката и си прибра телефона.

— Какво си й сторил? — гласът на доктор Сидо трепереше от внезапно сполетялото го нещастие.

— Все още нищо. И нищо няма да й се случи, Петер, докато ми се подчиняваш.

Сидо преглътна, Спалко пак го стисна за ръката.

— Къде… къде отиваме?

— Ще направим малка обиколка — отвърна Спалко и поведе жертвата си към очакващата го лимузина. — Приеми го като ваканция, Петер. Заслужен отдих.

Клиника „Юросентър Био-I“ се помещаваше в модерна каменна сграда с цвят на олово. Борн влезе с енергичната, уверена походка на човек, който знае точно къде и защо отива.

Всичко вътре говореше за пари — много пари. Фоайето беше изцяло от мрамор. Класическата строгост на колоните бе разнообразена с бронзови статуи. В сводести ниши, издялани в стените, бяха поставени бюстове на легендарни полубогове в областта на биологията, химията, микробиологията и епидемиологията. Сред цялото това спокойствие и разкош грозният детектор за метал изглеждаше подчертано агресивен. Оттатък ръбатото устройство имаше висок плот, зад който се суетяха три служителки, които изглеждаха доста заети.

Борн мина през детектора без проблеми, керамичният му пистолет не даде никаква индикация. Застана на рецепцията със строг, делови вид.

— Александър Конклин за доктор Петер Сидо — изрече толкова отривисто и категорично, че прозвуча като заповед.

— Документ за самоличност, ако обичате, господин Конклин — отвърна една от трите служителки, като без да ще се поведе по тона му.

Борн й подаде фалшивия си паспорт, жената го погледна, вдигна очи към посетителя, колкото да сравни лицето му със снимката, и му върна документа. Подаде му бял пластмасов пропуск.

— Моля, не го сваляйте, докато сте в сградата, господин Конклин. — Тонът и поведението на Борн бяха толкова категорични, че тя изобщо не го попита дали доктор Сидо го очаква. Като че се разбираше от само себе си, че „господин Конклин“ има предварително уговорена среща. Упъти госта и Борн тръгна.