Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Какво мога да направя за вас, господин Маккол?

— Издирваме международен беглец — започна американецът.

— Разбирам, а Интерпол не са ли намесени?

— Напротив, както и Ке д’Орсе в Париж, където е локализирано последното местонахождение на беглеца, преди да отлети за Будапеща.

— И как се нарича този издирван от вас човек?

Маккол извади официалния документ, разпространяван от ЦРУ, разгъна го и го остави пред управителя.

Унгарецът си сложи очилата и зачете.

— А, да, Джейсън Борн. Гледам Си Ен Ен. Надзърна над златните рамки на очилата си. — Значи казвате, че е в Будапеща.

— Вече го засякохме.

Управителят остави листа встрани.

— И с какво мога да ви бъда полезен?

— Борн е бил в компанията на ваш клиент. Анака Вадас.

— Нима? — Банкерът се намръщи. — Баща й беше убит… застреляха го преди два дни. Мислите ли, че е дело на вашия беглец?

— Твърде е възможно. — Маккол положи всички усилия да овладее нетърпението си. — Ще съм ви благодарен, ако ни съдействате и ни помогнете да разберем дали госпожица Вадас е използвала банкомат през последните двайсет и четири часа.

— Разбирам — кимна важно управителят. — Беглецът се нуждае от пари. Може да я принуди да му осигури средства.

— Именно. — Маккол си помисли, че е готов на всичко, само и само човекът срещу него да се задейства.

Унгарецът се завъртя на стола си и започна да пише по клавиатурата на компютъра си.

— Ами да видим тогава. Да, ето я. Анака Вадас. — Поклати глава. — Каква трагедия. А сега е подложена и на това.

Изчака така, втренчен в монитора, докато компютърът не изчурулика.

— Излиза, че сте прав, господин Маккол. Пин кодът на Анака Вадас е бил използван в банкомат преди по-малко от половин час.

— Адресът? — наведе се напред Маккол.

Управителят му го написа на едно листче, подаде му го и американецът излетя от стаята, извиквайки едно „Мерси“ през рамо.

Борн слезе във фоайето на хотела и попита служителя на рецепцията къде е най-близкото интернет кафе. Измина пеша няколкото преки до „АМИ интернет кафе“ на улица „Ваци“ № 40. Вътре беше претъкано и задимено, хората седяха пред компютрите и пушеха, докато си четяха пощата, търсеха нещо конкретно или просто сърфираха из мрежата. Поръча си двойно еспресо и кифла от девойка с щръкнала прическа, която му подаде опърпано листче с номера на станцията и го упъти към свободния компютър, свързан с интернет.

Борн седна и се залови за работа. В полето за търсене написа името на Петер Сидо, някогашния партньор на доктор Шифър — нямаше намерени резултати. Това само по себе си беше едновременно странно и подозрително. Ако Сидо е учен с някакво име в съответните среди — както вероятно беше, след като е работел с Феликс Шифър, — значи би трябвало все някъде в мрежата да изскочи името му. Фактът, че не изскочи, накара Борн да се замисли над вероятността „отсъствието му“ да е съвсем съзнателно. Трябваше да опита по друг начин.

Лингвистът в него като че разпозна името Сидо. Дали не беше от руски произход? Или от славянски? Потърси в такива сайтове — пак нищо. После опита на унгарски — бинго!

Оказа се, че повечето унгарски фамилни имена означават нещо. Може да са производни от името на бащата или от името на някакво място, което подсказва за произхода на дадения човек. В други случаи фамилията може да разкрива професия — стори му се любопитно, че Вадас означава ловец. Или друг вид принадлежност. На унгарски Сидо означаваше евреин.

И така, Петер Сидо е унгарец, също като Вадас. Конклин беше избрал да работи с Вадас. Дали е съвпадение? Борн не вярваше в съвпаденията. Имаше връзка. Усещаше я. Което го наведе на следната идея: всички ключови болници и изследователски институти в Унгария се намират в Будапеща. Възможно ли е Сидо да работи тук?

Пръстите му запрепускаха по клавиатурата, влезе в електронния телефонен указател на Будапеща. Намери името на доктор Петер Сидо. Записа си адреса и телефона, излезе от интернет, плати за използваното време и занесе кафето и кифлата си на една маса в ъгъла, далеч от другите посетители. Бръкна да извади телефона от джоба си, за да набере номера на Сидо, като в същото време отхапа от кифлата си. Отпи от еспресото. След няколко позвънявания отсреща се чу женски глас.

— Здравейте, госпожа Сидо — подхвана бодро Борн.

— Да, моля?

Затвори, без да каже нищо повече и си дояде закуската, докато чакаше таксито, което бе поръчал по телефона. С едно око непрекъснато следеше входа на кафето и всеки новодошъл — внимаваше за Маккол или друг агент, изпратен да изпълни задачата. Сигурен, че всичко е чисто, излезе на улицата, за да посрещне таксито си. Даде на шофьора адреса на Петер Сидо и двайсетина минути по-късно спряха пред малка къща с каменна фасада и миниатюрни железни балкончета на всеки етаж. Отпред зеленееше градинка.