Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Утрото нахлу в безличната схлупена стаичка на евтиния хотел с вълна от викове и крясъци. Звуците на събуждащата се Будапеща проникнаха през тънките стени като че през марля и изтръгнаха Анака от прегръдката на съня. Остана да лежи неподвижна в сивкавата мрачна сутрин, просната до Борн на двойното легло. Накрая се обърна и го погледна.

Как само се промени животът й, откакто го срещна на стълбите на църквата „Матяш“! Баща й беше мъртъв, тя не можеше да се върне в апартамента си, понеже местонахождението му беше известно както на Хан, така и на ЦРУ. Всъщност, като се изключи роялът, в апартамента нямаше много неща, които да й липсват. Но пък привързаността й към инструмента можеше да се сравни с чувството, което изпитват еднояйчни близнаци, разделени от огромни разстояния.

Ами Борн, какво изпитва към него? Беше й трудно да определи, още от най-ранна възраст душата й бе заключена, за каквито и да е емоции. Този механизъм, своеобразен инстинкт за самосъхранение, беше пълна загадка дори за специалисти, претендиращи, че познават явлението. Ключът бе заровен толкова дълбоко в съществото й, че тя нямаше никакъв достъп до него — друга проява на самосъхранението на личността.

Както за всичко друго, Анака излъга Хан и за това, че не е могла да се контролира в негово присъствие. Заряза го по нареждане на Степан. Не че тя имаше нещо против — дори изпита огромно удоволствие да види изражението на лицето на Хан, когато му съобщи, че връзката им е приключила. Причини му болка, а това й харесваше. В същото време осъзна, че този човек наистина я бе обичал и й стана любопитно, тъй като самата тя не беше способна да изпитва подобни чувства. Разбира се, преди много–много години бе обичала майка си, но каква беше ползата от това чувство? Майка й не успя да я предпази; даже по-лошо — умря.

Бавно и внимателно се отдръпна от Борн, обърна се и стана от леглото. Тъкмо посягаше към палтото си, когато той, напълно буден след дълбокия сън, я повика.

Тя се сепна и го погледна.

— Изглеждаше дълбоко заспал. Аз ли те събудих?

Той я гледаше, без да мига.

— Къде отиваш?

— Имам… имаме нужда от нови дрехи. Как си? — попита, след като го видя да се надига с мъка.

— Добре. — Не беше в настроение да приема съчувствие.

— Освен дрехи ще са ни нужни и дегизировки.

— И на двамата ли?

— Маккол явно те познаваше, което означава, че са му изпратили твоя снимка.

— Но защо? — Тя поклати глава. — Откъде са знаели в ЦРУ, че двамата с теб сме заедно?

— Не са знаели или поне не са били сигурни. Мислих, мислих и накрая реших, че единственият начин да са стигнали до теб, е чрез IP адреса. Вероятно съм активирал някаква вътрешна аларма, след като съм проникнал в мрежата на правителството.

— Мили боже! — Тя си облече палтото. — И въпреки това далеч по-сигурно е да изляза аз, отколкото ти.

— Знаеш ли някъде магазин за театрални гримове?

— Има един квартал, недалеч оттук. Да, сигурна съм, че там ще се намери.

Борн взе тефтерче и химикал от бюрото и набързо нахвърля списък.

— Това ще стигне и за двама ни. Написал съм ти и кой номер риза нося, както и обиколката на врата и кръста ми. Имаш ли пари? Аз имам предостатъчно, но са в долари.

Тя поклати глава.

— Много е опасно. Трябва да отида в някоя банка, да ги обменя във форинти, а това може да привлече нечие внимание. Докато банкомати има навсякъде.

— Внимавай — предупреди я той.

— Не се тревожи. — Хвърли поглед на списъка. — Ще се върна до два-три часа. Не излизай от стаята.

Слезе с малкия раздрънкан асансьор. Служителят на рецепцията беше сам във фоайето, което съответстваше по размери и вид на асансьора. Човекът вдигна глава от вестника си, изгледа отегчено гостенката и продължи да си чете. Присъствието на Кевин Маккол усложняваше нещата и изнервяше Анака, но Степан я успокои по телефона, когато му се обади да му съобщи новината. Тя го държеше в течение и му звънеше от апартамента си всеки път, щом пуснеше водата в кухнята.

Сля се с тълпата от минувачи и си погледна часовника. Взе си кафе и сладко рогче от ъглово кафе, после, когато вече наближаваше към търговския квартал, мина и през банкомат. Пъхна дебитната си карта, изтегли максимално позволената сума, прибра пачката в портмонето си и въоръжена със списъка на Борн, отиде да пазарува.

В другия край на града Кевин Маккол влезе в клона на банка „Будапеща“, където Анака Вадас имаше сметка. Извади документите си с красноречив жест и не след дълго бе поканен в кабинета с прозрачни стени на шефа на банковия клон — елегантен мъж със строг, делови костюм. Здрависаха се, представиха се и управителят посочи на Маккол тапицирания стол срещу бюрото си.