Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Като приплъзна ръката си по плота, напипа стъклено шишенце с гумена запушалка от онези, през които минават иглите. Взе го и го вдигна на нивото на очите си. Отне му известно време, докато фокусира ситния надпис. „Мидазолам“ — това пишеше. Краткотрайна упойка, причиняваща междинно състояние на нечувствителност към болката, без да се губи съзнание. Разбрал това, той вече знаеше как да противостои на въздействието на лекарството.

Претърси шкафовете, докато намери шишенце с епинефрин, основната съставка на адреналина. Открил и спринцовките, напълни една, пръсна малко от течността през върха на иглата, за да обезвъздуши контейнера, след което си я инжектира.

Това прекрати ефекта от мидазолама. Вече не се чувстваше като опакован в памук, мисълта му се избистри. Можеше отново да диша. Коленичи над тялото на мъртвата доктор Павлина и измъкна връзката й с ключове.

Минути по-късно, намерил пътя към страничния вход, излезе от поликлиниката. Докато се приближаваше до колата на доктор Павлина, видя в чакъла следи от гумите на друга кола, която явно е била паркирана в съседство. Шофьорът бе бързал и по настилката се виждаха пресни дири. Лърнър се вмъкна в шкодата. Следите водеха към кея, където спираха фериботите.

Осведомен подробно за разположението на Иличовск от доктор Павлина, Лърнър знаеше накъде точно се е запътил Борн. Отпред видя да товарят огромен кораб. Примижа. Как му беше името? „Иркутск“.

Той се ухили свирепо. Изглежда, в края на краищата щеше да има втори шанс да застреля Борн.

Капитанът на кораба „Иркутск“ бе крайно доволен да приюти генерал-лейтенант М. П. Туз от Департамента за защита на националната държавност и неговата асистентка. Всъщност дори им даде самостоятелна каюта за високопоставени гости с прозорци и собствена баня. Стените бяха бели, извити по релефа на кораба. Дюшемето бе протрито. Легло, малко бюро, два стола, врата, зад която бе скътан тесен гардероб, банята.

Като смъкна палтото си, Борн седна на леглото.

— Добре ли си? — попита той Сорая.

— Легни. — Тя хвърли своето палто на единия стол, извади извита игла и конец. — Чака ме работа.

Борн с благодарност се подчини. Цялото му тяло гореше. С умението на професионален садист, Лърнър бе нанесъл удара отстрани, така че да причини максимално силна болка. Борн изпъшка, щом тя започна да зашива раната.

— Лърнър наистина те е подредил добре — каза Сорая, без да вдига глава. — Какво прави той тук? И какво иска от теб, по дяволите?

Борн се взря в ниския таван. Вече беше свикнал от ЦРУ да го предават и да се опитват да го ликвидират, беше се научил да не обръща внимание на обмислената бруталност на агенцията. Но дълбоко в себе си не можеше да проумее как е възможно да съществува такова двуличие. Директорът не се колебаеше да го използва, когато нямаше избор, но отношението му към Борн бе неотменно враждебно.

— Лърнър е личният питбул на Стария — каза Борн. — Мога само да предполагам, че е бил изпратен със заповед да ме ликвидира.

— Как можеш да го кажеш толкова спокойно? — погледна го Сорая.

Борн трепна, щом иглата проникна в плътта му, Сорая изтегли конеца.

— За да преценя ситуацията, трябва да съм спокоен.

— Но собствената ти агенция…

— Сорая, разбери, никога не съм считал ЦРУ за „моята“ агенция. Вкараха ме вътре чрез един екип за свръхсекретни операции. Тогава работех директно с човека, който ме обучаваше, не със Стария или с когото и да било друг в ЦРУ. Същото се отнася и за Мартин. Но според строгите правила на управлението аз съм отцепник, човек, на когото не може да се има доверие.

Тя го остави за момент, за да отиде до банята. Секунди по-късно се върна с кърпа, напоена с гореща вода. Притисна я върху прясно зашитата рана и я задържа така, в очакване кървенето да спре.

— Джейсън, погледни ме. Защо не ме поглеждаш?

— Защото, когато те погледна — подхвана той, взрян в красивите й големи очи, — не виждам теб, а Мари.

Сорая помръкна и седна на ръба на леглото.

— Толкова ли си приличаме?

Той пак се зае да проучва тавана на каютата.

— Напротив. Ти не приличаш по нищо на нея.

— Защо тогава…?

Плътният глас на сирената на кораба изпълни каютата. Миг по-късно те почувстваха лек тласък, след това корабът леко се разтърси. Отплуваха от пристанището на път през Черно море за Истанбул.

— Мисля, че ми дължиш обяснение — каза тя меко.

— Двамата с теб… имам предвид, преди…?

— Не. Никога не бих го поискала от теб.