Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

— Вземи си за ядене, Мартин — каза директорът. — Аз съм гладен.

Карим ал Джамил отвори количката за храна, извади две чинии с пържени яйца и бекон. Той положи големи усилия, за да не повърне. Така и не можа да свикне със свински продукти или, в този случай, с яйца, пържени в масло. Когато постави една чиния пред директора, той каза:

— Ако има все още известно недоверие след моите изпитания, аз, естествено, разбирам.

— Не е това — каза Стария, отново прекалено остро.

Карим ал Джамил постави собствената си чиния на масата.

— Тогава какво е? Аз бих бил благодарен да разбера. Тези мистериозни случки с Матю Лърнър ме карат да се чувствам, сякаш съм изолиран.

— Виждайки колко много означава това за теб, Мартин, ще ти направя едно предложение.

Стария направи пауза, за да сдъвче една хапка бекон и яйца, преглътна и избърса лъщящите си устни в имитация на джентълменски маниери.

Карим ал Джамил почти почувства съжаление към истинския Мартин, който е трябвало да търпи подобно обидно поведение. И те наричат нас варвари.

— Знам, че имаш много задачи в момента — продължи най-после директорът. — Но ако би могъл да намериш начин да направиш някои дискретни проучвания за мен…

— За кого или какво?

Директорът си отряза парче от яйцата, постави спретнато отгоре една трета от парче бекон.

— В последно време до мен достигна чрез някои скрити канали, че имам вътрешен враг.

— След всичките тези години — отбеляза Карим ал Джамил — сигурно сте си създали някои врагове.

— Разбира се, че съм. Но един е специален. Трябва да те предупредя да бъдеш крайно предпазлив. Той е изключително влиятелен.

— Надявам се, че не е президентът — пошегува се Карим ал Джамил.

— Но, но си доста близо. — Стария бе напълно сериозен.

— Министърът на отбраната Ървин Рейнълд Холидей, известен като Бъд за всеки, който му целува задника. Аз много се съмнявам, че той контактува с хора, които имат изобщо някакво сходство с истински приятели.

— Че кой има истински приятели в този град!

Директорът се подсмихна разсеяно.

— Така си е. — Той натъпка вилицата с храна в устата си, прехвърли я в едната си буза, за да продължи да говори. — Но двамата с теб, Мартин, сме приятели. Близки при това. Така че това малко споразумение е между нас.

— Можете да разчитате на мен, сър.

— Знам, че мога, Мартин. Най-доброто нещо, което съм направил през последното десетилетие, е да ти помогна да се изкачиш на върха на йерархията в ЦРУ.

— Оценявам това, че ми вярвате, сър.

Директорът не даде признак, че е чул забележката на другия.

— След като Холидей и верния му питбул Лавал се опитаха да ме атакуват от засада във Военната зала, направих някои проучвания и това, което открих, беше, че двамата тихомълком създават паралелни разузнавателни структури. Те навлизат в наша територия.

— Което означава, че трябва да ги спрем.

Стария притвори очи.

— Да, така е, Мартин. И за съжаление те предприемат публичната си атака във възможно най-лошия момент: когато „Дуджа“ планира голямо нападение.

— Може би е умишлено, сър.

Директорът си помисли за атаката във Военната зала. Нямаше съмнение, че Холидей и Лавал се опитват да го злепоставят през президента. Той отново си помисли за президента, който седеше и наблюдаваше атаката и гарирането. Дали той вече бе на страната на министъра? Дали искаше ЦРУ да бъде поставено под контрола на Пентагона? Той потръпна при мисълта военни да контролират разузнаването. Не можеше да се предвиди какви правомощия щяха да получат Лавал и Холидей с новопридобитата си власт. Това бе основателна причина за разпределение на властта между Пентагона и ЦРУ. Без нея полицейската държава бе просто на една крачка разстояние.

— Какво търсите?

— Кирливи ризи. — Директорът преглътна. — Колкото повече, толкова по-весело.

Карим ал Джамил кимна.

— Ще имам нужда от някого.

— Който кажеш. Само посочи името.

— Ан Хелд.

Директорът бе слисан.

— Моята Ан Хелд? — Той поклати глава. — Избери си друг.

— Вие казахте да бъде дискретно. Не мога да използвам агент. Или Ан, или нищо.

Директорът се вгледа в него, сякаш се опитваше да разбере дали блъфира. Очевидно не успя.

— Добре — отстъпи той.

— Сега ми разкажете за Матю Лърнър.

Стария го погледна в очите.

— Става дума за Борн.

Последва дълъг, неловък момент, през който всичко, което можеше да се чуе, бе бръмченето на колелата, задвижвани от дванайсет крачета на джербили.