Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Но сега, когато той стигна до най-високия етаж на централата на ЦРУ, той принуди ума си да се върне към ролята на Мартин Линдрос.

Дори по време на криза Стария се хранеше там, където винаги го бе правил.

— Да бъде прикован на едно и също бюро, гледайки в един и същи монитор всеки ден, е достатъчно, за да се побърка човек — каза той, когато Карим ал Джамил седна срещу него. Етажът бе разделен на две. Западното крило бе заето от първокласен гимнастически салон и плувен басейн с олимпийски размери. Източното крило, където бяха сега, отделено със стена от другото, приютяваше помещения, до които нямаше достъп никой друг, освен Стария.

Там беше стаята, в която седмината шефове на дирекции бяха канени от време на време. Тя приличаше на оранжерия, с дебел теракотен под и високо ниво на влажност, за да се чувстват добре голямото разнообразие от тропически растения и орхидеи. Кой се грижеше за тях, бе обект на много спекулации и причудливи легенди. Основният проблем беше, че никой не знаеше кой обитава — ако въобще някой обитаваше — десетте или дванайсетте заключени помещения в източното крило, забранени за посещения.

Това, разбира се, беше първото посещение на Карим ал Джамил в Джербилския обръч, както го наричаха вътре в ЦРУ. Защо ли? Защото директорът държеше три джербила 11 11 Малък гризач, приличащ на хамстер. — Бел.прев. в разположени една до друга клетки. Във всяка клетка имаше по един джербил, привързан за колело, на което той се въртеше до безкрайност, подобно на агентите на ЦРУ.

Малцината директори на отдели, които бяха говорили на закуска със Стария, твърдяха, че той намира за успокояващо да наблюдава действията на джербилите, нещо като да гледа риба в аквариум. Сред агентите обаче имаше хипотеза, че директорът перверзно обича да си спомня, че като древногръцкия Сизиф работата на ЦРУ е без почести и без край.

— От друга страна — казваше Стария сега, — самата работа може да побърка човек.

Масата бе спретната с колосана бяла покривка, два комплекта от китайски костен порцелан, кошничка с кроасани и кифлички, две кани, едната със силно, прясно сварено кафе, другата с чай „Ърл Грей“, любимия на Стария.

Карим ал Джамил си сипа черно кафе, отпи. Директорът харесваше чая си с мляко и захар. Нямаше признаци за сервитьор, но метална количка стоеше край масата, а съдържанието й се поддържаше топло за хранещите се.

Като извади документите, Карим ал Джамил каза:

— Да започна ли с доклада сега или да изчакам Лърнър?

— Лърнър няма да се присъедини към нас — каза директорът загадъчно.

— Екипите „Скорпиън“ са на три четвърти от пътя до тяхната дестинация в района Шабуах, Южен Йемен — започна Карим ал Джамил. — Морските пехотинци бяха изпратени от Джибути. — Той хвърли поглед към часовника си. — Преди около двайсет минути те бяха на място в Шабуах, в очакване на заповеди от командирите на нашите екипи „Скорпиън“.

— Отлично. — Директорът си наля втора чаша чай, разбърка вътре сметана и захар. — Докъде стигнахме с локализирането на конкретното место на предаванията?

— Наредих на два отделни екипа от „Тифон“ да направят разбор на различни пакети от данни. В момента сме сигурни, че съоръжението на „Дуджа“ е някъде в радиус до 50 мили.

Директорът гледаше към клетките на тичащите джербили.

— Не можем ли да го засечем по-точно?

— Главният проблем са планините. Те объркват и отразяват сигналите. Но работим върху това.

Стария кимна отсъстващо.

— Сър, ако мога да попитам, за какво мислите?

За момент изглеждаше, че по-възрастният мъж не е чул. После главата на директора се завъртя, проницателните му очи срещнаха тези на Карим ал Джамил.

— Не знам, но чувствам, че пропускам нещо… нещо важно.

Карим ал Джамил продължи да диша равномерно, на лицето му се изписа изражение на внимателна загриженост.

— Има ли нещо, с което мога да ви помогна, сър? Може би Лърнър…

— Никога не сме говорили за това, че той зае поста ми в „Тифон“.

— Теб те нямаше. „Тифон“ беше без ръководител.

— И вие поставихте външен човек на свободното място?

Директорът остави чашата си с грубо дрънчене.

— Съмняваш се в преценките ми, а, Мартин?

— Разбира се, че не. — Бъди внимателен, помисли си Карим ал Джамил. — Но беше изключително странно да го видя в моя стол, като се върнах.

Стария се намръщи.

— Да, мога да си представя.

— И сега, в разгара на тази огромна криза, той не може да бъде открит никъде.