Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Сега Тайрон, седейки под дървото срещу изгорелите останки от автосервиза, бе изправен едновременно пред рухването на мечтата си да превърне това място в своя база, и пред потискащата мисъл, че в края на краищата тази мечта не е била това, което е искал. Той се взираше в пустата, почерняла стена на овъглената сграда и тя му напомняше донякъде за собствения му живот.

Извади телефона си. Нямаше номера на мис А. Как да се свърже с нея, как да я уведоми, че има… как го беше нарекъл Дерон… да, разузнавателни данни за нея? Той и само той. Само да можеше да се срещне с нея, да повървят пак заедно. Той се застави да повярва, че това е всичко, което иска от нея. Все още не можеше да се изправи пред истината.

Позвъни на 411. Единственият включен в указателя номер на ЦРУ беше на т.нар. Служба за връзки с обществеността. Тайрон знаеше, че това не е сериозно, но въпреки това го набра. Още веднъж животът бе отказал да му даде право на избор.

— Да, моля, какво обичате? — попита делово младежкият глас на бял мъж.

— Опитвам се да намеря един агент, с когото говорих преди два дни — каза Тайрон, изведнъж почувствал смущение от акцента си от гетото.

— Името на агента?

— Сорая Мур.

— Изчакайте един момент, моля.

Тайрон чу някакво прещракване и изведнъж го обзе параноя. Стана от мястото си и тръгна надолу по улицата.

— Сър? Бихте ли ми дали името и телефона си, моля?

Параноята го обхвана с пълна сила. Ускори крачка, сякаш така би могъл да избегне разпита.

— Искам само да поговоря…

— Ако ми дадете името и номера си, ще се постарая агент Мур да получи съобщението ви.

В този момент Тайрон се почувства притиснат от всички страни в един свят, който му бе съвсем непознат.

— Само й кажете, че знам нещо за оня, дето й се беше лепнал.

— Извинете, сър, не ви разбрах — какво точно знаете?

Тайрон усети, че допусна да използват собственото му невежество като оръжие и той бе безсилен срещу това. По дефиниция неговият свят бе скрит от останалия, по-голям свят. Някога той се гордееше с това. Сега изведнъж разбра, че е слабост.

Той повтори казаното и затвори. Отвратен, хвърли телефона в канала, отбелязвайки си наум да накара Ди Джей Танк да му донесе нов апарат. Старият току-що беше станал твърде напечен.

— Кой си ти наистина? — попита Евгений Фьодорович вяло.

— Какво значение има? — каза Борн.

— Предполагам, че няма — Евгений гледаше през прозореца, докато минаваха през града. Всеки път, когато виждаше милиционерска кола или милиционер, мускулите му се стягаха. — Ти дори не си молдовец, нали?

— Аверът ти, Богдан Илич, се опита да ме убие. — Борн, вторачен внимателно в лицето на другия, каза: — Изглеждаш изненадан.

— Днес — отвърна Евгений Фьодорович — нищо не може да ме изненада.

— Кой те нае? — попита Борн остро.

Евгений извърна глава.

— Не очакваш да ти кажа, нали?

— Саудитецът ли беше — Фади?

— Не познавам никакъв Фади.

— Но познаваше Едор Владовйч Лермонтов — измисления наркобарон.

— Всъщност никога не съм ти казвал, че го познавам. — Евгений Фьодорович се огледа. Съдейки по слънцето, явно се бяха насочили на югозапад. — Къде отиваме?

— На гробищата.

Евгени остана равнодушен.

— Значи е време да си кажа молитвите.

— Непременно.

Сорая караше уверено и бързо, но без да превишава разрешената скорост. Последното, от което се нуждаеха, бе да привлекат вниманието на някоя патрулка на пътната милиция. Постепенно оставиха зад гърба си градската част на Одеса и навлязоха сред редици огромни фабрики, складове и разпределителни станции.

След известно време линията на заводите прекъсваше за около три–четири километра. В празнината бе изникнало село, магазините и къщите в него изглеждаха миниатюрни и неуместни на фона на гигантските структури от двете му страни. В края на селото Сорая свърна по странична уличка, край която растяха дървета — някои естествени, други наскоро посадени от хората.

Олександър ги чакаше в предния двор на своя собственик и треньор — приятел на Сорая, — който в момента не се виждаше никъде. Боксерът вдигна глава, когато очуканата шкода сви в уличката. Дачата зад него бе средна по големина, построена в плитка долчинка, защитена околовръст от гъста ограда от ели и кипариси.

Когато Сорая спря, Олександър се изправи и се затича да ги посрещне. Той излая за поздрав, като видя Сорая да се показва от колата.

— Господи, какъв огромен звяр — възкликна тихо Евгений Фьодорович.