Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Той бързаше през тълпите от хора, които бяха започнали да задръстват изходите. Косъмчетата по тила му го подбутваха да ускорява крачка — сякаш вече бе на мушката на неизвестен убиец.

Тъкмо минаваше покрай редица кафези, в които пилетата се щураха, сякаш вече бяха загубили главите си, когато мярна двама милиционери да си пробиват път през минувачите. Нямаше нужда да разпитва защо са там.

Аха да се скрие, когато измежду два кафеза изскочи една жена. Вече на ръба на паниката, Евгений неволно отстъпи назад, пръстите му се свиха около дръжката на пистолета.

— Милицията е тук, устроили са клопка — каза жената.

В нея имаше арабско излъчване, но това би могло да означава всичко. В жилите на половината от познатите му течеше и арабска кръв.

Тя направи настоятелен жест.

— Ела с мен. Мога да те измъкна от тук.

— Разсмиваш ме. Сигурно работиш за ССУ.

Той тръгна да се отдалечава от нея, в обратна посока на двамата милиционери, които бе видял.

— Те те чакат там — поклати глава Сорая.

— Не ти вярвам — продължи той.

Тя тръгна с него, като си пробиваше път през плътния поток от хора, докато успя да го изпревари. Изведнъж се закова на място и му направи знак с глава. Евгений усети как коремът му се свива на топка.

— Казах ти, че е капан, Евгений Фьодорович.

— Откъде знаеш името ми? Откъде знаеш, че милицията ме издирва?

— Моля те. Няма време. — Тя го дръпна за ръкава. — Оттук, бързо! Това е единствената ти надежда да се измъкнеш от тях.

Той кимна. Какво друго му оставаше? Тя го отведе обратно при кафезите с пилета, след това се шмугна между тях. Беше толкова тясно, че се наложи да се придвижват странично. Но пък редиците кафези, които се извисяваха едно ниво над главите им, ги правеха невидими за милиционерите, плъпнали из пазара.

Накрая се озоваха на улицата и пресякоха с бърз ход. Той забеляза, че се насочват към стара, очукана шкода.

— Моля те, седни отзад — каза му тя рязко, като се плъзна зад волана.

Обзет от сляпа паника, Евгений Фьодорович я послуша, качи се на задната седалка и затръшна вратата, а колата потегли. Тогава той осъзна, че някой седи неподвижно до него.

— Илиас Вода! — Гласът му прозвуча слабо.

— Този път яко си загазил. — Борн му взе пистолета и ножа.

— Какво? — Евгений Фьодорович, в шок от това, че е останал невъоръжен, успя дори в това си състояние да види колко пребледнял и измъчен изглежда Вода.

— В този град ти си тотално прецакан, товарищ — обърна се към него Борн.

Дерон често бе казвал, че понякога Тайрон е упорит като куче с кокал. В главата му идваха някакви идеи и той не можеше — или не искаше — да ги забрави, докато проблемът не бъде разрешен. Точно това стана, когато видя двамата души да насичат тялото, след това да изгарят автосервиза. Той проследи неизбежното развитие на нещата като най-заклетия фен на „Мюзик Айдъл“. Пожарната дойде, след това и ченгетата. Но нищо не бе останало вътре в бетонната сграда, освен пепел и въглени. Нещо повече, това бе североизточен Вашингтон, което означаваше, че на никого наистина не му пукаше. До един час полицаите се бяха отказали и с колективен израз на облекчение си бяха плюли на петите и бяха отпрашили към безопасните „бели“ квартали на града.

Но Тайрон знаеше какво бе станало. Не че някой го бе попитал. Не че той би им казал нещо, ако си бяха направили труда да говорят с него. Всъщност той не каза дори на Дерон, който току-що се бе завърнал от Флорида.

В неговия свят отнемаш ножа на противника си, след което го размазваш от бой, задето е проявил неуважение към теб или към сестра ти, или към гаджето ти, без значение. Така че на десет-единайсет години вече си си спечелил известно уважение, което нараства рязко, щом твоят покровител ти шитне евтин пистолет с увита в тиксо дръжка и заличени серийни номера.

Тогава, разбира се, ти трябва да го използваш, тъй като не искаш да бъдеш единственият смотаняк, с когото никой няма да ще да движи, или по-лошо — когото смятат за малоумен. Не е чак толкова трудно всъщност, защото нали вече си натрупал известен опит с компютърни екшън игри, така че знаеш какво е да гръмнеш някого в главата. И наистина, оказа се, че и на практика не е много по-различно. Само дето трябва да бъдеш предпазлив след това, да не би убийството да сложи край на кариерата ти.

И все пак вътре в него имаше нещо, някакво дразнещо чувство, че нещата биха могли да бъдат и по-различни. Това чувство тлееше и у Дерон, разбира се, който бе роден и отрасъл в квартала. Но той имаше нормална майка и баща, който го беше обичал, Тайрон не можеше съвсем да го разбере, камо ли да го изрази, но по някакъв начин подозираше, че тези неща имат значение. Защото Дерон бе отишъл да получи образование в света на белите и всички в квартала — включително Тайрон — веднага го бяха намразили заради смелостта му. Но когато той се върна, му простиха всичко, защото видяха, че не ги е изоставил, както се бяха опасявали. Заради това те го обичаха още повече и се навъртаха наоколо, за да го защитават.