Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Дотогава банката с антибиотиците вече бе изтекла; тя я откачи и включи абоката към банка с хидратиращи и хранителни течности.

След по-малко от час Борн вече спеше нормално. Още час по-късно започна да се съвзема.

Отвори очи. Тя му се усмихна.

— Знаеш ли къде си?

— Ти се върна — прошепна той.

— Обещах ти, нали?

— Фади?

— Не знам. Убих един милиционер, но не видях други хора. Мисля, че всички са се отказали.

Очите му се затвориха за момент.

— Аз си спомних, Сорая. Спомних си.

— Почивай сега, ще говорим по-късно — поклати глава тя.

— Не. — На лицето му бе изписано изражение на мрачна концентрация. — Трябва да говорим. Сега.

Какво ставаше с него? Още със събуждането се чувстваше различно, сякаш умът му бе освободен от някакъв недъг. Сякаш се бе измъкнал от бездънна пропаст, в която е съжителствал с неясни гласове и натрапчиви импулси. Пулсиращата болка си бе отишла, както и повтарящите се фрази. Съвършено ясно помнеше какво му беше казал доктор Съндърланд за това как възникват спомените, как някаква неестествена мозъчна активност, предизвикана от травма или извънредни обстоятелства, би могла да засегне тяхното създаване и възкресяване.

— За пръв път осъзнавам каква глупост съм сторил, помисляйки си изобщо да изведа Чевик от килиите на „Тифон“ — каза той. — Имаше и други странни неща. За момент ослепяваща болка ме парализира, докато Фади бягаше.

— Когато Тим бе застрелян.

— Да. — Той се опита да седне, трепна от болка.

Сорая се приближи към него.

— Недей.

Вече беше невъзможно да го спре.

— Помогни ми да се изправя.

— Джейсън…

— Просто го направи.

Тя го обгърна с ръце и го издърпа нагоре, докато гърбът му опря в стената.

— Тази странни импулси ме вкараха в опасни ситуации — продължи той. — И при всички положения водеха до поведение, което бе в полза на Фади.

— Вероятно е съвпадение — каза тя.

Усмивката му бе почти болезнена.

— Сорая, ако животът ме е научил на нещо, това е, че съвпадението често е признак за заговор.

— Говориш като истински параноик — засмя се меко тя.

— Мога да те уверя, че именно параноята ме е запазила жив. — Борн се размърда. — Ами ако наистина съм попаднал на нещо?

— На какво например? — попита тя, кръстосала ръце пред гърдите си.

— Да започнем от там — че причините за тези съвпадения, както ги наричаш, се коренят в заговор. Както казах, всичките ми действия носеха значителна изгода на Фади.

— Продължавай.

— Тези главоболия, повтарящите се фрази… всичко това започна след прегледа ми при онзи доктор Съндърланд, експерта по паметта, който Мартин ми препоръча.

Сорая се намръщи. Изведнъж установи, че в думите на Борн няма нищо смешно.

— Защо отиде при него?

— Тези откъслечни спомени за първото ми идване в Одеса направо ме побъркваха. Всъщност тогава дори не знаех, че това е Одеса, да не говорим, че съм бил там.

— Но как би могъл един спомен да е част от конспирацията, която описваш?

— Не знам.

— Струва ми се абсурдно. — Сорая осъзна, че се опитва да намери контрааргументи.

Борн махна с ръка.

— Да оставим това настрана. Когато връщах Мартин у дома, той ми каза, че трябва да дойда тук — на всяка цена — и да открия мъж на име Лермонтов. Представи ми го като банкер на „Дуджа“. Аргументите му бяха, че ако се справя с Лермонтов, парите на „Дуджа“ ще секнат.

— Добра логика — кимна Сорая.

— Сигурно би било така, ако Лермонтов съществуваше. Но той не съществува. — Изражението на Борн бе непроницаемо. — Не само това, но Фади знаеше за Лермонтов. Той знаеше, че Лермонтов е измислица!

— Така ли?

Борн се оттласна от стената, изправи се точно пред Сорая.

— Е, как е възможно Фади да е знаел за Лермонтов?

— Забравяш, че Линдрос е бил разпитван от „Дуджа“. Може би са го захранили с дезинформация.

— Това би било вариант, ако са знаели, че ще бъде спасен.

Сорая помисли за момент.

— Това за Лермонтов ме интересува. Линдрос ми спомена и на мен за него. Той е причината аз да съм тук. Но защо? Защо ни прати и двамата тук?

— За да гоним един призрак — каза Борн. — Преследването на Лермонтов бе просто уловка. Фади ни очакваше. Той знаеше, че идваме. Беше подготвен да ме убие — всъщност, доколкото мога да преценя, изпитваше необходимост да ме убие. Видях го в очите му, чух го в гласа му. Явно е чакал от дълго време да ме хване.

Сорая изглеждаше потресена.

— И още нещо — продължи Борн. — В самолета на връщане Мартин каза, че тези, които са го разпитвали, са питали много пъти за една мисия, чиято мишена е бил Хамид ибн Ашеф. Моя мисия. Той попита дали си я спомням.