Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Пет пари не струват обещанията ви. Какво, по дяволите, можете вие да направите?

— Ще повторя това, което казах преди час на един ваш плешив приятел в самолета. Не дължа нищичко на моето правителство, но си залагам главата, че то ми дължи доста. Помогнете ми, Бенджамин.

— Ще го сторя, защото така са ми заповядали, а не защото ви вярвам. Но ако се опитате да научите неща, които нямат нищо общо с целта на посещението ви, тогава няма да излезете повече оттук. Ясно ли е?

— Напълно. Но е неуместно и излишно да ми го казвате. Извън обикновеното учудване и любопитство, които ще се опитам да потисна, доколкото мога, целите на Новгород изобщо не ме интересуват. В последна сметка, по мое мнение, те не водят до никъде… Въпреки това обаче, Дисниленд ряпа да яде пред целия този комплекс.

Без да иска, Бенджамин прихна над сламката си, а мехурчетата на пяната на млечния му шейк забълбукаха и започнаха да се пукат.

— Ходили ли сте в Анахайм? — попита той закачливо.

— Никога не съм могъл да си го позволя.

— Ние имахме дипломатически пропуски.

— Божичко, оказва се, че сте човешко същество, в края на краищата. Хайде да се поразходим и да си побъбрим.

Те пресякоха един миниатюрен мост, който водеше в Ню Лондон, Кънектикът. Там беше съсредоточено американското производство на подводници. Закрачиха към река Волхов, която в този район бе превърната в строго охранявана военноморска база — миниатюрна, но напълно реалистична. Опасваше я висока ограда, а въоръжените „американски морски пехотинци“ охраняваха вратите и патрулираха зоната срещу бетонния кей, където имаше огромни макети на най-добрите образци на американската подводна флота.

— Имаме всички бази, всички разписания и съоръжения, всеки сантиметър от кейовете тук в намален мащаб — каза Бенджамин. — И все пак трябва да преодолеем мерките за сигурност. Не е ли налудничаво?

— В никакъв случай. Ние сме много добри в тази област.

— Да, но ние сме дори по-добри. С изключение само на известно недоволство тук и там, ние вярваме в нещо. А вие само приемате наготово нещата.

— Какво имаш предвид?

— Въпреки всички нелепости, които дрънкате, бяла Америка никога не е била под робство. А ние сме били.

— Този факт не само принадлежи на историята, млади човече, а е и май доста преднамерено избран.

— Говорите като професор.

— Ами ако наистина съм бил?

— Щях да поспоря с вас.

— Само ако живеехте в достатъчно либерално общество, което да ви разрешава да спорите с капацитети.

— Е, хайде, хайде, стига сте дрънкали глупости, човече! Бромидът, наречен академична свобода, също е вече история. Я се огледайте из нашите студентски градчета. Вече си имаме и рокендрол, и сини джинси, и повече марихуана, отколкото можем да изпушим.

— На това прогрес ли му викате?

— А поне крачка напред не бихте ли го нарекли?

— Трябва да си помисля.

— Може ли наистина да помогнете на майка ми?

— А ти ще ми помогнеш ли?

— Нека опитаме… О’кей, този Карлос — Чакала. Чувал съм за него, но не знам кой знае колко. Директорът Крупкин казва, че е много опасен особняк.

— Употребяваш типично калифорнийски изрази.

— Изплуват в паметта ми. Забравете за това. Аз искам да съм тук и никъде другаде.

— Не бих се осмелил да помисля друго.

— Какво?

— Ти непрекъснато протестираш…

— Шекспир го е казал по-добре. Втората ми специалност в университета в Лос Анджелис беше английска литература.

— А първата ти специалност?

— Американска литература. Нещо друго, деденце?

— Не, благодаря ти, чедо.

— Този Чакал — поде Бенджамин, като се облегна на оградата на „Ню Лондон“. В същия миг няколко пазачи се втурнаха към него.

— Простите! — изкрещя той. — Не, не! Искам да кажа, инструктор съм!… По дяволите!

— Ще подадат ли рапорт срещу теб? — попита Джейсън, докато бързо се отдалечаваха.

— Ами, прекалено са тъпи. Те са униформен обслужващ персонал. Правят обход на станциите си, но не знаят точно какво става тук — знаят само какво и кого да спират.

— Нещо като кучетата на Павлов ли?

— Напълно. Животните не разсъждават — те просто се хвърлят, за да ти прегризат гърлото.

— Което отново ме навежда на мисълта за Чакала — каза Борн.

— Не ви разбирам.

— Просто асоциация. Как би могъл да се вмъкне тук?

— Не би могъл — всеки пазач във всеки тунел знае името и серийните номера на новгородските документи, взети от агента, когото е убил в Москва. Ако Чакала се появи, ще го спрат и моментално ще го застрелят.