Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Точно така каза и Мари.

— Мари?

— Жената на Борн. Току-що говорих с нея и аргументът ти е доста силен. Според нея съобщението на Москва е просто алабалистика за скриване на истинските причини, а съпругът й е жив.

— Съгласен съм с нея. Това ли искаше да ми кажеш?

— Не — отговори директорът, като си пое дълбоко дъх. — Ще трябва да добавя още нещо към главоболията и бъркотиите.

— Никак не ми е приятно да го чуя. Какво е то?

— Става въпрос за онзи телефон в Париж, на някакво кафене на кея Маре, който беше връзката на Чакала и който получихме от Хенри Сайкс.

— Където някой щеше да приеме съобщението за черен кос? Спомням си.

— Някой прие съобщението и ние го проследихме. Това, което ще чуеш никак няма да ти хареса.

— Май Алекс Конклин ще получи наградата за негодник на годината. Нали той ни свърза със Сайкс?

— Да.

— Казвай.

— Съобщението беше предадено в дома на директора на Втори отдел.

— Господи! Най-добре е да разкрием това на френското разузнаване, като ограничим хронологията на събитията.

— На никого нищо няма да разкривам, докато не получим новини от Конклин. Поне това му дължим, струва ми се.

— Какво правят , по дяволите? — изкрещя обезсърчения Касет. — Да пускат фалшиви некролози, и то не откъде да е, а от Москва ! За какво?

— Джейсън Борн е тръгнал на лов — каза Питър Холанд. — И когато ловът завърши — ако завърши и ако плячката е налице — той трябва да излезе от гората, преди някой да е тръгнал по следите му… Искам всички подслушвателни станции по границите на Съветския съюз да бъдат в пълна готовност. Кодово име: Убиец. Върнете го.

Новгород. Да се каже, че е забележителен, значи да се признае по заобиколен начин съществуването му, а това граничеше с невъзможното. Беше предел на фантазията, а оптическите му илюзии изглеждаха по-реални от реалността; фантасмагорията можеше да се пипне, почувства, използва, да се влезе и излезе от нея. Тя беше колективен шедьовър на въображението, създаден сред огромните дъбрави по река Волга. От момента, в който Борн се показа от дълбокия подземен тунел под водата, с всичките му пазачи, врати и безброй камери, той можеше всеки миг да изпадне в шок, но все още успяваше някак си да върви, наблюдава, попива, мисли.

Американската зона, както вероятно и тези на другите страни, беше разделена на квартали, построени на площи от два до пет акра, като всеки бе съвсем отделен от останалите. Един от тези квартали, разположен на бреговете на реката, представляваше център на крайбрежно село в Мейн. Друг пък, по-навътре във вътрешността, вероятно беше южен градец. Трети — оживена улица в някой голям град. Всеки един бе напълно „автентичен“ със съответното автомобилно движение, с полицията, начина на обличане, магазини, бакалници, дрогерии, бензиностанция и макети на сгради — много от които двуетажни и толкова истински, че имаха дори американски брави и дръжки на вратите и прозорците. Очевидно, също както и външният вид, езикът беше от жизненоважно значение, при това не само свободното владеене на езика, а и изкуството да се борави с лингвистичните особености и диалекти, характерни за отделните райони. Докато Джейсън се скиташе от един квартал в друг, ясно долавяше отличителните звуци. От нюингландското произношение до тексаския провлачен говор, от леката носова реч на Средния запад до гръмогласното наречие на големите източни градове с неизбежния им израз: „Загряваш ли какво ти казвам?“ в почти всяко изречение, независимо дали беше въпрос или изявление. Наистина беше невероятно, но напълно достоверно и реално.

По време на полета до Внуково Борн получи инструкции от застаряващ възпитаник на Новгород, когото Крупкин извика по спешност от московския му апартамент. Дребният плешив човечец бе чудесен инструктор и имаше почти хипнотично въздействие. Ако някой бе казал на Борн, че ще бъде подробно инструктиран от съветски шпионин, чийто английски бе толкова типичен за Дълбокия юг, че когато звучно се търкаляше из устата му, сякаш издаваше ухание на магнолия, той щеше да си помисли, че му говорят абсурдни неща.

— Господи , наистина ми липсват онези излети, най-вече печените ребра. Знаете ли кой най-добре ги приготвяше? Един черньо, дето го мислех за добър приятел, докато не ме изобличи. Можете ли да си представите ? Мислех, че е радикал. А той се оказа, че е от Дартмут и работи за ФБР. При това адвокат , не кой да е. По дяволите, размяната стана в бюрото на Аерофлот в Ню Йорк, а ние все още си пишем.