Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— За какво се касае?

— Има един свещеник със социалистическа ориентация, който е много активен и претендира да е марксистки агитатор, добре познат в съдилищата на Ню Йорк. Пристигна преди няколко часа и поиска да се срещнем тайно след броени часове. Просто нямаме време да установим дали говори истината, но след като твърди, че е „съдебно преследван“ в Ню Йорк и че негови снимки са се появявали многократно в пресата, възможно е да го разпознаете.

— Вероятно, стига да е този, за когото се представя.

— Да! Освен това, по един или друг начин, ще съобщим където трябва как сте ни оказали съдействие.

Уговориха подробностите. Оугълви щеше да се смеси с тълпата в църквата „Василий Блажени“ близо до мястото на срещата. Когато видеше Родченко да се приближава до свещеника отдясно на олтара, трябваше да „се натъкне“ случайно на генерала от КГБ, изненадан, че го вижда. Поздравът им трябваше да е много кратък, почти неучтив — просто среща на възпитани, но враждебно настроени познати на обществено място — среща, която не е могла да бъде избегната. Изискваше се също така адвокатът да мине съвсем наблизо, тъй като поради слабата, изпълнена със сенки светлина, можеше да не види добре свещеника.

Оугълви беше изпълнил всичко с вещината на опитен адвокат.

Разгневеният Чакал веднага се бе обърнал гърбом, но преди това една дебела възрастна лелка вече бе успяла да направи серия снимки на свръхчувствителен филм с миниатюрен фотоапарат, вграден в дръжката на чантата й. Тези доказателства сега бяха скрити в сейфа в кабинета на Родченко. Папката беше с надпис: „Наблюдение на американския гражданин Б. Оугълви“.

На страницата под снимката, на която фигурираха един до друг убиецът и американският адвокат, беше написано: „Обектът с още неидентифицирана свръзка по време на тайна среща в църквата «Василий Блажени». Срещата продължила единадесет минути и тридесет секунди. Снимките изпратени в Париж за евентуално разпознаване. Предполага се, че неидентифицираната свръзка е Карлос Чакала.“

Както и се очакваше, Париж бе изготвил отговор, който включваше и няколко снимки от Втори отдел и Сюрте. Заключението беше: Потвърдено. Несъмнено е Чакала.

Потресаващо! И то на съветска земя!

От друга страна, убиецът се бе показал no-малко сговорчив. След краткия и неприятен сблъсък с американеца, Карлос бе подновил смразяващите си въпроси. Бушуващата му дивашка същност прозираше под ледената му повърхност.

— Кръгът около тебе се стеснява — изрече Чакала.

— Чий кръг?

— На Комитета.

— Аз съм Комитетът.

— Може би грешиш.

— Никакви сведения не постъпват в КГБ без мое знание. Откъде имаш тези сведения?

— От Париж. Източникът е Крупкин.

— Крупкин е готов на всичко, за да се издигне, включително и да разпространи фалшива информация за мен. Той е една загадка — в един момент е незаменим разузнавач-полиглот, а в следващия — клюкар и клоун във френски дрехи, дори сводник за пътуващите министри. На него не може да се разчита, когато става дума за сериозни неща.

— Надявам се, че си прав. Ще ти се обадя утре късно вечерта. Ще си бъдеш ли у дома?

— Няма да чакам да се обадиш. По това време ще вечерям сам в ресторант „Ласточка“. Какво ще правиш утре?

— Ще търся доказателства, че наистина си прав. — Чакала изчезна сред тълпата в храма.

Това стана преди двадесет и четири часа и Родченко не научи нищо, което можеше да промени плановете му. Може би психопатът се бе върнал в Париж, убеден по някакъв начин, че параноичните му подозрения са безпочвени. Може би постоянната му необходимост да се движи, препуска с кола или да лети из цяла Европа е надделяла над моментната му паника. Кой знае? Карлос също беше загадка. Една част от него беше садистът, специалистът по най-ужасните начини за мъчение и убийства. Друга част разкриваше болезнен романтик, умствено увреден юноша, който се стремеше към някакъв въображаем образ, който не можеше да има нищо общо с неговата същност. Кой знае? Наближаваше моментът, когато някой куршум в главата му щеше да даде отговор на този въпрос.

Родченко даде знак на келнера. Искаше да си поръча кафе и коняк — чудесен френски коняк, пазен специално за героите от революцията и най-вече за оцелелите. Вместо келнера, към него се втурна управителят на „Ласточка“ с телефон в ръцете.

— Търсят ви по спешност, генерале — каза човекът в широк черен костюм, сложи телефона на масата и протегна към него шнура с щепсела, който трябваше да се включи в контакта на стената.