Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Ясно ми е какво искаш да кажеш, Алексей — прекъсна го Крупкин. — Да допуснем, че приемем вашето предложение. Ще бъде ли показано недвусмислено, че Москва е оказала пълно съдействие за предаването на този американски престъпник на американското правосъдие?

— Очевидно, не можем да го сторим без ваше съдействие и ако се наложи, ще се закълна в това и пред двете конгресни комисии по разузнаването като временен административен служител.

— Както и в това, че нямаме нищо, абсолютно нищо общо с убийствата, които спомена, и по-конкретно с убийството на върховния главнокомандващ на НАТО. — Крупкин впи поглед в Алекс. Говореше по-тихо, но по-натъртено.

— Ще бъде заявено недвусмислено, че това е била една от основните причини да ни окажете съдействие и че правителството ви е било ужасено от това престъпление.

Крупкин бавно се извърна, хвърли бегъл поглед към екрана, после пак се взря в Конклин.

— Генерал Родченко — изрече той. — Какво да правим с генерал Родченко?

— Какво ще правите с него е ваша работа. Нито аз, нито Борн сме чували някога това име — тихо отбеляза Алекс.

— Да — кимна Крупкин. И бавно добави: — А какво ще правите с Чакала на съветска територия си е ваша работа, Алексей. Но бъди сигурен, че ще ви окажем максимално съдействие.

— С какво да започнем? — попита нетърпеливо Джейсън.

— С най-важното — Димитрий погледна към офицера от КГБ. — Разбрахте ли за какво си говорихме, другарю?

— Напълно достатъчно, Крупкин — отвърна едрият полковник и се упъти към телефона, поставен на инкрустираната мраморна маса до стената. Вдигна слушалката и набра някакъв номер. От другата страна отговориха незабавно.

— Аз съм — изрече на руски комисарят. — Третият човек на филм седем с Родченко и свещеника бе идентифициран от Ню Йорк като американецът Оугълви. От този момент да бъде поставен под наблюдение и да не напуска Москва. — Внезапно полковникът вдигна дебелите си вежди и лицето му почервеня. — Всяка друга заповед е отменена! Той вече не е обект на службата за дипломатически отношения, а единствено на КГБ… Каква е причината ли? Ами измисли нещо, некадърнико! Можеш да им кажеш, че по наше убеждение той е американски двоен агент, когото онези глупаци не са разкрили. А после им надрънкай обичайните глупости: че поради недоглеждане са дали подслон на враг на държавата, но че въпреки това Комитетът ще защити техните благородни намерения. Освен това им кажи, че на харизан кон зъбите не се броят… И на мен не ми е много ясно какво значи това, но онези префърцунени контета с тесни костюми сигурно ще разберат за какво става дума. Предупредете летищата. — И комисарят затвори телефона.

— Той се разпореди — обърна се Конклин към Борн. — Оугълви няма да напусне Москва.

— Пет пари не давам за Оугълви! — избухна Джейсън. Гласът му бе напрегнат, брадичката му трепереше. — Тук съм заради Карлос!

— Свещеникът ли? — запита полковникът, като се отдалечаваше от масата.

— Точно него имам предвид.

— Лесна работа. Вързали сме много дълга нишка за генерал Родченко, така че да не може нито да я види, нито да я усети. — А вие ще бъдете на другия й край. Той пак ще се срещне с Чакала.

— Това е всичко, което искам — заяви Джейсън Борн.

Генерал Григорий Родченко седеше на една маса до прозореца в ресторант „Ласточка“ до Кримския мост на Москва река. Това беше любимото му място за късна вечеря — светлините от моста и от бавно преминаващите корабчета отморяваха очите, а и целия му организъм. Имаше нужда от тази спокойна атмосфера, защото през изминалите два дни нещата бяха толкова несигурни и обърани. Прав ли беше или грешеше? Не го ли подвеждаше инстинктът? В този момент не можеше да прецени, но същият този инстинкт му беше помогнал да оцелее като млад по време на лудия Сталин, после вече на средна възраст по време на дерибея Хрушчов, а няколко години по-късно — да понесе и абсурдния Брежнев. Сега, при Горбачов, имаше една нова Русия, всъщност един нов Съветски съюз, и напредналата му възраст приветстваше промяната. Може би нещата щяха малко да се успокоят и старите вражди щяха да се стопят в някога негостоприемния хоризонт. Макар че хоризонтът не се променяше — оставаше си далечен и равен — облян в светлина или потънал в мрак, но все така далечен, равен и недостъпен.

Родченко бе разбрал, че винаги ще оцелява, а за да бъде такъв, трябваше да се предпази от колкото се може повече страни. Освен това бе успял да се издигне доста нагоре по стълбицата на властта. Бе се трудил прилежно и бе станал доверен човек на председателя, беше специалист в събирането на информация за Комитета и единственият канал на американската организация, която само той в Москва познаваше като „Медуза“ и чрез която се правеха изключителни пратки през Москва и страните от източния блок. От друга страна, той беше връзката на Монсеньора в Париж — Карлос Чакала, когото бе отклонил къде с убеждение, къде с откуп от сделки, които можеха да уличат Съветския съюз. Родченко беше завършеният бюрократ, който работеше зад кулисите на международната сцена. Не му трябваха нито аплодисменти, нито слава. Искаше само да оцелее. Защо тогава бе правил всички тези неща? Беше ли това просто недомислие, породено от умора и страх, и чувството, че над него тегне някакво проклятие. Не, това беше логично продължение от събитията, съвместими с нуждите на страната му, както и от абсолютната необходимост Москва да се разграничи както от „Медуза“, така и от Чакала.