Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Не ми обръщай внимание — раздразнено го прекъсна Алекс. — Човек трябва да е акробат, за да може всеки път да слага това проклето нещо точно на мястото му.

Борн разбра и се отказа от всякакви опити да намести протезата. Крупкин отново погледна Алекс със същия израз на странна тъга и бързо каза:

— Колата е паркирана малко по-нагоре на „Свердловская“. Там е по-незабележима. Ще пратя някое момче от хотела да я докара.

— Благодаря. — Погледът на Конклин също изразяваше благодарност.

Разкошният апартамент на оживената „Садовая“ беше един от многото в старото каменно здание, което, както и „Метропол“ отразяваше великолепието на архитектурното разточителство на старата Руска империя. Апартаментите се използваха главно за гостуващи високопоставени лица и поради тази причина бяха наблъскани с подслушвателни устройства. Камериерките, портиерите и чистачките често бяха разпитвани от КГБ, когато не бяха назначени от самия Комитет. Стените бяха тапицирани с червен велур, тежките мебели напомняха за стария режим. Отдясно на огромната, богато украсена камина в гостната обаче имаше нещо, което би предизвикало ужас у всеки декоратор — голямо черно табло с телевизионен екран и няколко устройства за различни видове видеокасети.

Друго противоречие с обстановката и истинска обида за паметта на елегантните романовци беше един як мъж в измачкана униформа с разкопчано горно копче и мазни петна. Тъпото му лице беше пълно, посивялата коса — много късо подстригана, а липсващият зъб, заобиколен от потъмнелите му събратя, излъчваше отвращение към зъболекарите. Това беше лице на селянин с постоянно примигващи очички, изразяващи проницателност и ум. Мъжът беше Началник номер едно на Крупкин.

— Английският ми не е добър — заяви униформеният, като кимна на новодошлите, — но е разбираем. Освен това, за вас нямам име, нито длъжност. Наричайте ме просто полковник. Този чин е по-нисък от моя, но според всички американци, всички руснаци в Комитета са полковници, нали?

— Говоря руски — отвърна Алекс. — Ако ви е по-лесно, ще превеждам на английски на колегата си.

— Ха! — разсмя се полковникът. — Значи Крупкин не може да ви излъже, а?

— Не, не може.

— Добре. Той говори много бързо, нали? Дори на руски си изстрелва думите като куршуми.

— И на френски също, полковник.

— Като споменахте за френски — вмъкна Димитрий, — не може ли веднага да се заемем с нашия въпрос, другарю? Нашият сътрудник на „Дзержински“ каза веднага да дойдем тук.

— Да, веднага. — Офицерът от КГБ се приближи до черното като абанос табло, взе едно устройство за дистанционно управление и се обърна към останалите.

— Ще говоря на английски — добро упражнение… Елате. Гледайте. Всичко е на една касета. Всички материали са заснети от мъже и жени, избрани от Крупкин да следят нашите, които говорят френски.

— Хора, които не могат да бъдат компрометирани от Чакала — обясни Крупкин.

— Гледайте! — настоя селянинът полковник и натисна едно копче на дистанционното управление.

Екранът оживя. Първите кадри бяха неясни и откъслечни. Повечето бяха направени с ръчна видеокамера от прозорци на коли. Сцените вървяха една след друга — показваха определени хора, които крачеха по московските улици, качваха се в служебни коли, шофираха или ги караха с коли из града, а в някои случаи и извън града, по селски пътища. Всички тези мъже се срещаха с други мъже и жени, а камерата увеличаваше лицата им. Много снимки бяха направени в сгради — тогава бяха тъмни и неясни, поради недостатъчната светлина и неудобното положение на скритите камери.

— Тази е от скъпите курви ! — изсмя се полковникът, когато в кадър се появи седемдесетинагодишен мъж, следващ много по-млада от него жена в асансьора. — Това е хотел „Солнечний“. Лично ще проверя сметките на генерала и ще открия верен съюзник, нали така?

Лентата с откъслечните, накъсани кадри продължаваше. Крупкин и двамата американци вече се бяха изморили от безкрайния и безинтересен запис. И точно в този момент на екрана се появи външна снимка на огромна катедрала и тълпи на паважа. Светлината подсказваше, че е късен следобед.

— Храмът „Василий Блажени“ на Червения площад — обясни Крупкин. — Сега е музей, и то много красив. От време на време някой фанатик, обикновено чужденец, изнася кратко богослужение. Никой не им пречи, въпреки че на фанатиците това им се иска.

Картината отново потъмня, за секунда фокусът рязко се люшна — камерата беше вече в храма, а тълпата блъскаше снимащия агент. После картината стана неподвижна, вероятно агентът се беше опрял на някоя колона. Фокусът сега беше се спрял върху възрастен мъж с побеляла коса, която контрастираше с лекия черен шлифер, с който беше облечен. Мъжът крачеше по една странична пътека, като замислено се взираше в редицата от икони и високите прозорци със стъклопис.