Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Бернардин се вгледа в звънящия телефон и за малко се зачуди дали да вдигне слушалката или не. Въпросът беше излишен — трябваше да отговори.

— Да?

— Джейсън, ти ли си?… Може би са ме свързали с друга стая.

— Алекс? Ти ли си това?

— Франсоа? Какво правиш там? Къде е Джейсън?

— Нещата започнаха да се развиват много бързо. Знам, че се опитваше да се свърже с теб.

— Имах тежък ден. Панов се върна.

— Това е добра новина.

— Имам и други. Ето телефонния номер, на който може да бъде намерен Чакала.

— Ние го имаме! А също и мястото. Нашият човек тръгна натам преди час…

— За Бога, как го намерихте?

— Чрез един много сложен процес, който само твоят приятел можеше да осъществи успешно. Той е невероятно изобретателен, истински хамелеон.

— Дай да сравним номерата — каза Конклин. — Какъв е вашият?

Бернардин се съгласи и издиктува номера, който беше записал по поръчение на Борн.

Мълчанието от другата страна на линията бе като тих вик.

— Различни са — каза накрая Алекс със сподавен глас. — Различни са!

— Капан! — извика ветеранът от Втори отдел. — Боже, това е капан.

Борн бе минал два пъти покрай тихата тъмна редица от каменни къщи на булевард „Льофевр“ в бетонната пустош на петнадесети район. После и двата пъти се бе върнал обратно до Рю д’Алесия и откри едно кафене на тротоара. Отвън масите със свещи, чиито пламъци потрепваха под стъклените похлупаци, бяха запълнени най-вече с жестикулиращи, спорещи студенти от намиращите се наблизо Сорбона и Монпарнас. Наближаваше десет часът и келнерите с престилки започваха да стават раздразнителни. Повечето клиенти не бяха изпълнени с щедрост — както в сърцата си, така и в джобовете си. Джейсън искаше да изпие само едно силно еспресо, но постоянно навъсеното лице на приближаващия ce garson го увери, че щеше да си има неприятности, ако поръчаше само кафе. Затова добави и чаша от най-скъпия коняк, който можа да се сети.

Щом келнерът се върна при бара, Джейсън извади малкия си бележник и химикалката, затвори очи за момент, отвори ги и започна да скицира всичко, което бе останало в паметта му от редицата сгради. Имаше три групи, всяка от по две свързани къщи, които бяха разделени от тесни улички. Всеки двоен комплекс бе висок три етажа и до входовете отпред се стигаше по стръмни тухлени стъпала. От двата края на редицата имаше празни места, покрити с трошилка — останки от съборени съседни здания. Адресът на секретния телефон на Чакала, който бе на разположение само в подземните тунели за ремонтни нужди, отговаряше на крайната група вдясно и не беше трудно човек да си представи, че той сигурно заемаше цялото здание, ако не и цялата редица.

Келнерът пристигна с еспресото и коняка и едва когато Джейсън постави на масата банкнота от сто франка и махна с ръка за рестото, враждебното изражение на мъжа бе заменено с безразличие.

— Merci — смънка той.

— Има ли някъде тук телефон? — попита Борн и извади друга банкнота от десет франка.

Надолу по улицата, на петдесет-шестдесет метра — отвърна келнерът с очи, приковани в парите.

— Няма ли по-наблизо? — Джейсън извади от пачката още една банкнота от двадесет франка. — Трябва да се обадя съвсем наблизо, в съседния квартал.

— Елате с мен — каза келнерът, взе внимателно парите и поведе Борн през отворените врати на кафенето към касиерката, седнала на висок стол в далечния край на ресторанта. Жената имаше изтощено, жълтеникаво лице и изглеждаше раздразнена. Очевидно бе решила, че Борн е някой недоволен клиент.

— Дай му да ползва телефона — каза келнерът.

— Защо? — викна старата вещица. — Може да разговаря и с Китай.

— Ще се обадя съвсем наблизо и ще си платя.

Джейсън предложи една десетфранкова банкнота, а невинните му очи гледаха безизразно подозрителната жена.

— Уф, вземи — каза тя, подаде му телефонния апарат и сграбчи парите. — Кабелът е дълъг, така че можеш да отидеш до стената, както правят всички. Мъже! Мислят само за работа и за леглото.

Борн избра „Пон Роял“ и помоли да го свържат със стаята му, като очакваше, че Бернардин ще вдигне слушалката още при първото или второто позвъняване. Когато чу четвъртото, той се обезпокои; при осмото бе силно разтревожен. Бернардин не беше там! Нима Сантос!… Не, ветеранът от Втори отдел бе въоръжен и знаеше как да използва „възпиращите средства“. В най-лекия вариант би се разразила стрелба, а в най-тежкия стаята щеше да бъде разрушена от гранатата. Бернардин бе напуснал по своя воля. Защо?