Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Може да има няколко причини — помисли Борн, остави телефона и се върна на масата си отвън. Първата и най-желана бе да е получил новини от Мари… И тъй като не можа да се сети за друга, реши, че е най-добре да спре да мисли за Бернардин. Трябваше да се съсредоточи върху други неща, и то така усилено, както никога през живота си. Върна се към силното кафе и бележника. Всеки детайл трябваше да бъде точен.

Час по-късно Джейсън бе приключил с кафето и беше отпил глътка от коняка, а остатъка бе разлял на тротоара под мръсната, както обикновено, червена покривка. Тръгна си от кафенето и се отдалечи от Рю д’Алесиа. Зави надясно и закрачи бавно, както би вървял някой доста по-стар човек, към булевард „Льофевр“. Колкото повече приближаваше последния ъгъл, толкова по-силно дочуваше усилващите се и отслабващи звуци на сирени. Сирени! Сирените на парижката полиция, виещи на два тона! Какво ли бе станало? Какво ставаше! Джейсън заряза старческата походка и затича към края на зданието, което беше с лице към булеварда, и редицата от стари каменни къщи. Изведнъж към паниката му се прибавиха ужас, ярост и удивление. Какво правеха?

Пет патрулни коли се събраха пред редицата от каменни къщи и всички спряха пред сградата вдясно. Тогава се появи голям полицейски фургон и направи завой така, че застана точно пред двата входа на къщата. Прожекторът му се движеше във всички посоки и от него слезе група полицаи в черни униформи с автомати. Те коленичиха, готови за атака. Патрулните коли ги прикриваха частично. Явно подготвяха нападение.

Глупаци. Проклети глупаци! Да дадеш предупреждение на Карлос означаваше да изпуснеш Чакала! Убийствата бяха неговата професия, изплъзването — неговата мания. Преди тринадесет години бяха казали на Борн, че огромното убежище на Карлос във вилното селище на Витри-сюр-Сен имало повече фалшиви стени и скрити стълби от замъка на някой благородник от времето на Луи XIV. Фактът, че никой не успя да посочи чие имение бе неговото или на чие име се е водело, не означаваше, че тези доста правдоподобни слухове не са истина. И при наличието на три на външен вид разделени групи сгради на булевард „Льофевр“ бе съвсем разумно да се предположи, че те са свързани със скрити подземни тунели.

За Бога, кой беше направил това? Беше ли допуснал някаква ужасна грешка? Нима с Бернардин са били толкова тъпи, като решиха, че Втори отдел или Питър Холанд чрез базата на ЦРУ в Париж са пропуснали да организират подслушване на телефона му в „Пон Роял“, да подкупят или да завербуват оператори от различните смени на хотелската централа? Ако беше така, то тази тъпота се коренеше в нещо, което бе безспорно: беше почти невъзможно да се осъществи толкова бързо подслушване на телефон в един сравнително малък хотел, без това да бъде забелязано. Осъществяването му налагаше присъствието на непознат човек в сградата, а срещу евентуалните пръснати подкупи следеният обект би противодействал с още по-големи подкупи. Сантос? Да е поставил подслушватели в стаята с помощта на някоя камериерка? Едва ли. Свръзката на Чакала не би го разкрила, особено ако не е спазил договора. Кой? Как? Раздиран от въпроси, той гледаше с ужас и тревога сцената, която се разиграваше на булевард „Льофевр“.

— По нареждане на полицията всички, живеещи в сградата, трябва да я опразнят.

Думите, идващи от високоговорителя, прокънтяха на улицата.

— Имате една минута, след което ще предприемем насилствени мерки.

„Какви насилствени мерки? — изпищя мислено Борн. — Вие го изпуснахте. Изпуснахте го. Кой? Защо?“

Вратата над тухлените стъпала от лявата страна на зданието се отвори първа. През нея в потока светлина от прожектора излезе вцепенен от страх мъж. Беше нисък, доста пълен, по долна риза. Той разпери ръце пред лицето си и отвърна глава от ослепителния лъч.

— Какво става, господа? — извика човекът с треперещ глас. — Аз съм просто хлебар — добър хлебар, и не знам нищо за тази улица, освен че наемите са ниски. Това престъпление ли е според полицията?

— Заповедите ни не са за вас, господине!

— Не са за мен ли? Пристигате тук цяла армия, плашите съпругата и децата ми, карате ги да мислят, че това са последните им минути на този свят, и заявявате, че ние не ви интересуваме? Що за разсъждение е това? Сред фашисти ли живеем?

Побързайте — помисли си Джейсън. — За Бога, побързайте! Всяка секунда се превръща в минути за Чакала, когато бяга, в цял час!

Сега се отвори вратата над тухлените стъпала вдясно, от нея се появи монахиня в дълги черни църковни одежди и застана предизвикателно в рамката.