Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Когато бе попитал куриерите на Сантос — след като им беше дал няколкостотин франка за това, че ги притесняваше, каква е причината за вземането на такива предпазни мерки, и то посред нощ, човекът с по-малко задръжки бе отговорил:

— Сантос никога не напуска „Сърцето на войника“.

— Но снощи го направи.

— Само за минути — допълни по-словоохотливият куриер.

— Разбирам.

Борн кимна, въпреки че не беше разбрал нищо, а можеше само да предполага. Беше ли Сантос по някакъв начин затворник на Чакала, заточен ден и нощ в мръсното кафене? Въпросът бе интересен, като имаше предвид размерите на управителя и очевидната му груба сила в комбинация с интелекта му, който бе доста над средния.

Беше 12:37, когато Джейсън, облечен в дънки, тъмен опърпан пуловер с шпиц-деколте и каскет на главата приближи портите на старата фабрика. Извади кутия цигари от обикновен тютюн и облегнат на стената, запали една с клечка кибрит, като преди да я духне, задържа пламъка по-дълго от необходимото. Мислите му се върнаха към загадъчния Сантос, който искаше да го види „с мир в сърцето си“. „Браво, amigo“ — помисли си Джейсън. Сантос беше потърсил в Лондон един уплашен до смърт посланик с въпрос, който бе толкова подвеждащ, че Аткинсън не бе имал друг избор, освен да заяви категорично, ако не и панически, че каквито и да са инструкциите, дадени от Горгона, те трябва да бъдат изпълнени. Силата на Горгона беше единствената защита на посланика, последното му убежище.

Значи Сантос щеше да се огъне. Това решение се коренеше в интелекта, а не във верността и чувството за дълг. В живота на човек съществуват различни възможности, ако му се предоставят удобни случаи. И такъв сега се беше явил пред Сантос, васалът на Карлос, чиято задушаваща преданост към господаря му вероятно бе свършила. Точно това инстинктивно предвиждане накара Борн да наблегне спокойно в доводите си, но твърдо и нарочно сдържано, на такива фрази като Би могъл да пътуваш, да изчезнеш… един богат мъж, освободен от всякакви грижи и от необходимостта да върши тази неприятна, скучна работа. Сантос беше готов да захапе стръвта от три милиона, а Борн щеше с охота да го остави да скъса влакното и да отплува с нея.

Джейсън погледна часовника си. Бяха минали петнайсет минути. Слугите на Сантос без съмнение проверяваха улиците — една последна инспекция преди жрецът на свръзките да се появи.

Часовникът му показваше един часа. От алеята се появиха двамата куриери от „Пон Роял“ и поеха по улицата към портите на старата рафинерия.

— Сега Сантос ще се срещне с теб — каза по-словоохотливият.

— Не го виждам.

— Трябва да дойдеш с нас. Той не напуска „Сърцето на войника“.

— Защо ли ми се струва, че това не ми допада?

— Няма причина. Той носи мир в сърцето си.

— А ножът му?

— Сантос няма нито нож, нито пистолет. Никога не носи оръжие в себе си.

— Радвам се да го чуя. Да вървим.

— Той не се нуждае от такива оръжия — добави куриерът обезпокоително.

Преведоха го през алеята покрай входа с неоново осветление до един проход между сградите, през който едва можеше да мине човек. Тръгнаха един след друг, като Джейсън бе между двамата мъже, и отидоха зад кафенето, където Борн видя последното нещо, което можеше да очаква в тази занемарена част на града. Там имаше… Е, добре, там имаше английска градина. Парче земя около десетина метра на дължина и шест на ширина, в което дървени рамки носеха най-различни цъфнали увивни растения — едно езерце от цветове, окъпани от лунната светлина.

— Изключителна гледка — каза Джейсън. — Едва ли е постигната без грижи.

— А, това е страстта на Сантос! Никой не я разбира, но и не смее да докосне с пръст дори едно цвете.

— Интересно.

Заведоха го до малък външен асансьор, чиято стоманена рамка бе окачена на каменната стена на зданието. Друг начин за стигане до втория етаж не се виждаше. Тримата едва се вместиха в кабинката и след като вратата бе затворена, мълчаливият куриер натисна в тъмното един бутон и заговори.

— Тук сме, Сантос. Камелия. Вдигни ни.

— Камелия? — попита Джейсън.

— Така той разбира, че всичко е наред. Ако не беше, приятелят ми можеше да каже „лилия“ или „роза“.

— И какво щеше да стане тогава?

— Не искам да говоря за това. Не ме е грижа.

— Естествено. Разбира се.

Външният асансьор спря с неприятно подскачане и мълчаливият куриер отвори дебелата стоманена врата, като за това му се наложи да използва цялата си тежест. Борн бе въведен в познатата му стая с побраните с вкус скъпи мебели, лавиците с книги и единственият стоящ лампион, който осветяваше Сантос в огромното му кресло.