Ридли Пиърсън - Смъртоносна гледка

— Искам да направя малко снимки и там.

— Аз ще мина от тази страна — каза Брандън и посочи към отъпкания сняг — и ще следим дирите успоредно.

Двамата се разделиха и застанаха от двете страни на широко отъпканата пътека. Извън чадъра на дърветата дирите потъваха под натрупания от бурята сняг. Проследяването им не беше трудно, но нататък моделът им ставаше все по-неясен.

Уолт потръпна при мисълта да бъде преследван от глутница гладни вълци по време на снежна буря в планината. Беше претърсил тялото на Ранди за оръжие и не откри нищо, но може и да го бе изпуснал при тичането. Това щеше да е добро обяснение за самотния изстрел, който Марк и Уолт бяха чули.

— Ако са били вълци — обади се най-после Уолт, — защо тогава не са разкъсали тялото?

— Аха — каза Брандън. — Надявах се, че няма да ти мине през ум.

Уолт включи мощния си фенер и районът се обля в ярка светлина. Плетеницата от дири, която следваха, се разделяше. Точно оттук, без съмнение, животинските стъпки тръгваха по скиорската следа.

— По дяволите! — възкликна Брандън, загледан в краката си.

Уолт прекоси пътеката, за да види какво бе привлякло вниманието му. Самотен отпечатък, частично предпазен от паднал до него пън. Формата му беше непогрешима.

Снегоходка.

— Мамка му! — каза Брандън. — Кажи ми, че е твой или на Марк Ейкър.

Уолт запази мълчание и започна да прави снимки. Светкавиците от фотоапарата му проблясваха като малки експлозии на фона на безкрайната белота. Провери екрана, ала и този път нито една от снимките не беше сполучлива.

— Може да е оставен по-рано през деня. С всичкия този сняг няма как да сме сигурни дали има връзка с животинските стъпки — обади се отново Брандън.

Беше прав — по никакъв начин не можеха да установят кога точно са били оставени които и да било от дирите. Снегът се носеше от вятъра; падаше от дърветата; сипеше се от склона. Отпечатък като този, закътан под дънера, можеше да си стои непокътнат дни наред.

Уолт направи още снимки и сподели с Брандън убеждението си, че връзката между отпечатъка от снегоходка и животинските дири е от съществено значение.

— Казвам ти, за да знаеш — рече Брандън, — но смятам да следвам тези дири, ако ще да отнеме цяла нощ.

— Няма да отнеме цяла нощ, Томи. — Уолт посочи надолу по склона, където над върховете на дърветата равномерно се движеше светеща бяла точка. Фарове на кола или камион. Звукът от потракването на веригите по заледената настилка идваше от разстояние, по-малко от километър.

— Магистрала седем пет — каза той. — Залагам десет долара, че следите ще ни отведат точно там.

Неслучайно избра стол в края на бара; именно там сервитьорките пълнеха подносите си. Нужно беше търпение да изчака за мястото точно до служебния район. Празникът на Вси светии бе изкарал откачалките от домовете им и заведението се пукаше по шевовете от народ. На бара седяха два типа хора: едните чакаха за маса или бързаха; другите бяха като залепнали за тезгяха. За негов късмет двата стола от дясната му страна не бяха заплюти от редовни посетители и често сменяха притежателите си. Петнайсет минути след сядането си на третия стол той успя да се премести надясно и да заеме мястото до месинговата пръчка, разделяща пияните посетители от сервитьорките.

Наблюдаваше внимателно и вече знаеше, че момичето — непълнолетна по всяка вероятност — пиеше коктейл „Кир Роял“: шампанско, оцветено в червено с ликьор от вишни. Лесно се открояваше сред поръчките от бира и водка върху подноса на сервитьорката, предназначен за компанията на момичето. Лесно се разпознаваше, защото барманът правеше първо нейното питие, а после се заемаше с коктейлите с водка. Симпатичната сервитьорка им слагаше украса, преди да ги натовари на подноса си — резенчета лимон и лайм 3 3 Зелен лимон. — Б.пр. ; три маслинки, набодени на жълта пластмасова пръчица.

Мъжът вече седеше на стола до нея и изчакваше подходящия момент. Барманът сложи на бара поръчката на момичето. Сервитьорката забучи парченце лайм върху ръба на чашата. Мъжът рязко протегна дясната си ръка между двамата и посочи към една от бутилките. Попита за цената и качеството на уискито. Сервитьорката и барманът насочиха вниманието си нататък, а мъжът развя лявата си ръка над чашата с „Кир Роял“ като същински магьосник. Ако някой наблюдаваше внимателно, щеше да му се стори, че шампанското се разпени за кратко малко повече от обичайното. Няколко едва забележими гранули потънаха на дъното на чашата и изчезнаха.