Ридли Пиърсън - Смъртоносна гледка

Уолт забърза в посока към хижата, пренебрегвайки кучешкия лай засега. Ако държаха Марк там, звукът от моторната шейна можеше да значи само едно — че в момента го охраняваше един човек по-малко.

Уолт щеше да приближи към двора от изток, а Брандън — от северозапад. Шерифът ускори крачка, като внимаваше да не падне. Искрено се надяваше да не са закъснели.

Брандън внимателно се придвижваше напред. През очилата за нощно виждане теренът около него грееше в зелено и черно. В далечината се стелеше зеленикавобяло ефирно петно, най-вероятно пушек от комина на хижата. Нямаше как да определи разстоянието точно — можеше да са както сто крачки, така и сто метра. Нещата се усложняваха допълнително и от младата растителност, която никнеше на мястото на гората, изпепелена от огромен пожар десетина години по-рано. В момента теренът представляваше смесица от стърчащи мъртви дънери, млади борове, буйни храсти и купчини гнили овъглени клони. Брандън едва си проправяше път през гъсталака и ако не разполагаше с портативния GPS, досега със сигурност щеше да се е изгубил. Освен това се видя принуден да избере заобиколен път към хижата заради стръмния хълм между нея и поляната, на която се приземиха.

Кракът му се закачи в нещо и той погледна надолу. Снегоходката му бе скъсала някаква жица, която стърчеше в краката му.

Той отскочи встрани и се хвърли в снега по очи, прикривайки главата си с ръце. Очакваше, че там има заложена противопехотна мина. Преброи наум до пет. После до десет.

Нямаше експлозия.

Което значеше, че жицата бе част от предупредителна система за нахлуване в периметъра.

Току-що официално бе прекосил границите на имота. И поради собствената си немарливост бе предупредил обитателите му за това.

Брандън включи радиостанцията си и установи връзка с шерифа.

— Препънах се в жица — каза той.

Радиоприемниците бяха цифрови. Нямаше начин разговорите между силите на реда да бъдат подслушвани.

— Прието. — Гласът на шерифа звучеше напълно спокойно.

— Виждам някакви светлини.

— Аз също. На около триста метра от мен, в посока север-североизток от мястото, на което се намирам — каза шерифът.

— При мен е север-северозапад — каза Брандън, след като погледна показанията на портативния GPS. — В добра позиция сме.

— Намери някакво възвишение или друго място, подходящо за прикритие. Нека дойдат при теб. Остави радиото включено. Ако ги чуеш да идват, кажи ми. Аз ще отвлека вниманието им и ще доведа подкрепление. Нека се чудят какво става.

— Прието.

— Не се прави на герой.

— Край — каза Брандън и прекъсна връзката.

Чувстваше се виновен, че настъпи жицата. Това може би щеше да принуди шерифа да извика останалите, а пристигането им нямаше да се отрази добре на ситуацията с Ейкър.

Според плана Брандън и Уолт трябваше да изпреварят атаката, за да изненадат противника, нахлувайки в хижата от две различни посоки.

Брандън нямаше никакво намерение да проваля предварителния замисъл. Не беше в природата му да се противопоставя на заповеди, но точно сега смяташе да послуша собствената си интуиция. Беше убеден, че шерифът не смята да губи време в чакане. Нямаше да му позволи да влезе вътре сам.

Лампичката върху монтираната на стената кутия започна да мига, предупреждавайки за нахлуване в периметъра.

Плячката се завръща , обади се гласът зад кадър в главата на Рой Коутс. Търпението на ловеца е неговото най-голямо предимство.

Започваше да става забавно.

Коутс се протегна към портативния радиопредавател. Болката в крака му го прониза от глава до пети. Разтревожи се, че отново е отворил раната си. Проклетата дупка не спираше да кърви.

— Нюбс. Имаме посетител в зона три. Изглежда, докторът се прибира у дома за още провизии.

— Отивам да проверя — отвърна Нюбс.

— Обади ми се, щом го пипнеш.

Изтощен от глада и жаждата, плячката се завръща в лагера, воден от неистово желание да оцелее. След два дни лутане той най-после е разбрал, че лагерът е единственият му шанс за спасение, и с неохота се завръща при похитителите си. Ловецът го очаква. Търпението му е възнаградено и той ще посрещне плячката си с отворени обятия.

След купищата информация, натрупана в главата му през годините, Марк Ейкър бе шокиран да види с очите си как една мечка — при това упоена — се събужда от зимен сън толкова бързо. Животното се надигна и Ейкър се притисна плътно до стената зад себе си, за да не го премаже, ако реши да легне обратно.