Ридли Пиърсън - Смъртоносна гледка

Уолт се стремеше към възможно най-прекия заход до целта. Провери показанията на портативния авиационен GPS, в който бяха въведени откритите от Крабтрий координати. Най-подходящото място за кацане бе поляната, намираща се на по-малко от километър зад двора на хижата. Приземяването щеше да бъде доста трудно. Ако случайно пропуснеше мястото, друга възможност нямаше да има. Около единствената поляна — истинско бижу насред тясната долина, простираща се между високите хребети на две планински вериги — имаше само дървета и хълмове. Беше спестил на Брандън всички тези подробности. Каза му само, че ще използват планера, за да се придвижат безшумно до хижата. До този момент една част от екипа вече бе започнала придвижването пеша; останалите щяха да ги последват на моторни шейни след подадена команда от Уолт.

Тиловото управление на операцията беше колкото сложно, толкова и опасно. Една седмица подготовка би била за предпочитане пред няколкото часа, които имаха на разположение.

— Струва ми се, че ще повърна — обади се Брандън от задната седалка.

— В джоба на облегалката пред теб има торбичка. Гледай само да не забравиш да махнеш кислородната маска от устата си. — Уолт се усмихна. Някои неща си струваха чакането.

Радиостанцията изпука и мъжки глас съобщи номера на опашката му. Уолт потвърди. Мъжът се представи като „приятел от изток“, което припомни на Уолт, че използваха отворена честота, достъпна както за пилоти, така и за наземни радиоприемници.

ФБР , предположи Уолт.

— Засякохме топлинни сигнатури — уведоми го гласът.

Което означаваше, че ФБР бяха използвали сателит за инфрачервено наблюдение и с негова помощ бяха открили топлинно излъчване от хижата. Мястото бе обитаемо. Долу имаше хора.

— Трима души — каза гласът.

Добро съотношение в наша полза , помисли си Уолт.

— Прието — отвърна той. — Благодаря.

— Това какво означава? Същото, за което си мисля ли? — попита прежълтелият Брандън.

— Влизаме — каза Уолт и плъзна лоста за управление напред.

Носът на планера се наклони почти незабележимо. Трябваше да използва единствената си възможност за кацане.

В пълен мрак.

В планината.

— Щом ти кажа „Готов за кацане“, искам от теб да се наведеш напред и да останеш с плътно притиснати колене към гърдите си — инструктира го шерифът. — Не се опитвай да поглеждаш навън или да се изправяш, докато не спрем напълно. Ще бъде трудно кацане.

— Това не ми звучи много успокоително — обади се Брандън и повърна за пореден път.

— Влизаме — каза Уолт.

Досадното, до болка познато бръмчене от моторна шейна пробуди Марк Ейкър от дълбокия сън, в който неволно бе потънал. И въпреки че съзнанието му все още дремеше, той веднага разбра, че шейната се движи към него, а не в обратна посока. Гърбът му опираше в спящата мечка. Пещерата вече не му миришеше на лошо, което значеше, че е стоял там твърде дълго и е спал много повече от предвиденото.

Мечката се бе напъхала в дъното на пещерата. Между нея и скалата имаше съвсем малко място, застлано с корени и спечена кал. Марк лежеше пред нея, с лице към входа на пещерата. Стрелките на часовника му не светеха; нямаше никаква представа за часа, но предполагаше, че е вечер. Беше гладен и жаден. Имаше нужда да се подкрепи, но не смееше да помръдне, за да не раздразни животното. Ученическата му мечта да се сгуши до спяща зимен сън мечка най-после се беше сбъднала. Сякаш сънуваше. Ако някой друг му бе разказал подобна история, едва ли щеше да му повярва…

Кучешки лай.

Моторната шейна вече не се чуваше, но онова, което стигаше до ушите му, го изправи на нокти. Рой Коутс отглеждаше и обучаваше кучета следотърсачи. Кучета със силно развито обоняние, тренирани да преследват пуми дни наред, на десетки километри разстояние през планинската пустош. Коутс им слагаше радионашийници, пускаше ги по дирите на дивеча и те не спираха, докато не заклещеха плячката си на някое дърво. Марк бе убеден, че сега той беше плячката, той бе заклещеният на дървото.

Лаят ставаше все по-свиреп и се чуваше все по-отблизо. Кучетата душеха по следа — със сигурност неговата . И докато човек на моторна шейна можеше и да пропусне входа на пещерата в скалите, обонянието на кучетата без съмнение щеше да ги отведе право пред скривалището му.

През целия си съзнателен живот Марк се бе занимавал с животни. Като ветеринарен лекар в Айдахо бе ставал свидетел на такива абсурдни случаи, каквито човек не би могъл да прочете в учебниците по медицина, защото звучаха крайно невероятно. Практиката му го бе сблъсквала с повече диви животни и последствията от конфронтация с тях от всеки средностатистически ветеринарен лекар. И поради това прекрасно знаеше какво щеше да се случи само след няколко минути. Виждаше го в съзнанието си като на екран между тъмните стени на пещерата. И гледката изобщо не му хареса.